В момента селянките настъпваха към центъра на своя кръг. Овалните им лица бяха загубили своята безизразност, заменена сега от безпощадна и неумолима суровост. Засилващият се страх в очите на Меги отстъпи място на ужас, докато музиката стана още по-остра и нестройна. После с рязък замах, извършен с военна прецизност, вилите бяха свалени хоризонтално и насочени право срещу Меги. Тя изписка и отново, и отново, но гласът й едва се чуваше сред безумното кресчендо на акордеоните. Миг по-късно Меги падна и, слава богу, единственото, което виждах по-нататък, бяха гърбовете на селянките и техните вили, които многократно се извисяваха във въздуха и се забиваха неистово в нещо, проснато вече неподвижно на земята. Не издържах — трябваше да отместя погледа си. Обърнах очи към Труди — дланите й сега се отваряха и пак се сключваха, екзалтираното й лице излъчваше нещо кошмарно, животинско. А до нея отец Гудбоди с вечната си благонравна и милосърдна физиономия — израз, чиято искреност се опровергаваше от вторачените му очи. Зли и умопомрачени създания, които отдавна бяха оставили границите на нормалното далеч зад себе си.
Насилих се отново да погледна към Меги. Междувременно музиката бавно затихваше, губеше примитивния си, атавистичен характер. Селянките преустановиха бесните си движения и аз забелязах как една от тях се обърна и подхвана с вилата си малко сено. За миг зърнах сгърчената фигура с бяла блуза, която вече не бе бяла, да лежи на земята, сетне хвърленото върху нея сено я скри от погледа ми. После се заредиха вила след вила сено и докато двата акордеона нежно и прочувствено разказваха с носталгия за старата Виена, селянките струпаха цяла купа върху Меги. Д-р Гудбоди и Труди, отново засмяна и приказлива, ръка за ръка тръгнаха бавно към селото.
Марсел се отмести от цепнатината в стената и въздъхна:
— Умее ги тия неща д-р Гудбоди… А, как ти се струва? И усет, и чувствителност, и място, и време, и атмосфера — изящно изпълнено, изящно изпълнено.
Добре шлифованият глас, изхождащ от тая змийска глава, не бе по-малко гнусен от подтекста на думите — и Марсел беше като останалите, напълно луд.
Предпазливо ме доближи изотзад, махна кърпата, която бе вързана през устата ми, и измъкна мръсния парцал от нея. Не си правех илюзии, че постъпката му е продиктувана от някакви хуманни мисли, както и се оказа.
— Искам да те чувам, като крещиш — подметна той небрежно. — Не вярвам дамите отвън да обърнат особено внимание.
В това бях сигурен.
— Учудвам се как д-р Гудбоди не остана. — Гласът ми изобщо не приличаше на глас, камо ли на моя — представляваше удебелено и дрезгаво стенание и с такава мъка изговарях думите, сякаш ларинксът ми бе повреден.
Марсел се захили:
— Д-р Гудбоди има да свърши належащи неща в Амстердам. И важни.
— Също и да пренесе важни неща от тук до Амстердам.
— Несъмнено — захили се отново той и аз почти успях да видя как целият се издува. — Според класическите правила, драги мой Шерман, когато човек се намира в твойто положение, загубил е играта и е на път да умре, налага се човекът в мойто положение да обясни подробно точно къде загубилият е сгрешил. Но да оставим това, че списъкът на твоите фатални грешки е толкова дълъг, та ще бъде прекалено досадно да ги изреждам всичките. Чисто и просто не ме е грижа за тия неща. Затова да преминем към другото, а?
— Към кое друго? — Почва се, рекох си, но какво от това — повече като че ли нищо не бе от значение.
— Поръката на мистър Дърел, разбира се. Болка, подобна на касапски сатър, проряза едната половина от лицето ми, щом цевта на пистолета му се впи в нея. Помислих, че лявата ми ябълчна кост положително е счупена, ала все пак не бях сигурен. С езика си обаче установих, че два от зъбите ми са изкъртени безвъзвратно.