Моментално се проснах на пода и захванах наново да се търкалям насам и натам. И тъкмо навреме — едва ли имаше повече от десет секунди, след като започнах, когато при третото или четвъртото си премятане по посока на вратата съзрях главите на Гудбоди и Жак да се показват зад стъклото. Удвоих усилията си, затъркалях се по-яростно отвсякога, огъвах неистово тялото си, мятах се с такова старание, че страдах почти толкова много, колкото и по време на истинското мъчение. При всяко превъртане към вратата излагах на показ разкривеното си от гърчове лице, очите ми бяха или вторачено разширени, или здраво стиснати в агония и мисля, че допълнен от обилната пот и кръвта, струяща от устната ми и от повторно отворените рани, дело на Марсел, спектакълът ставаше действително много убедителен. Гудбоди и Жак се смееха широко, макар че изражението на Жак ни на йота не се доближаваше до милосърдната непорочност на Гудбоди.
Осъществих един особено впечатляващ скок и в резултат цялото ми тяло литна във въздуха, та малко остана да си изкълча рамото при приземяването, след което реших, че толкоз стига — съмнявам се дали и Гудбоди бе виждал нещо равностойно на моето изпълнение — и полека-лека взех да намалявам мятанията и спазмите си, които ставаха все по-слаби и слаби, докато на края с един последен конвулсивен гърч замръзнах на мястото си.
Гудбоди и Жак влязоха. Гудбоди се запъти към усилвателя и го изключи, ала секунда по-късно се засмя миловидно и пак го включи — за миг беше забравил, че освен в безсъзнание, иска и да съм обезумял, хем със сигурност. Жак обаче се приближи до него и му каза нещо, Гудбоди кимна неохотно и докато Жак тръгна да спира най-големите часовници, отново изключи усилвателя. Да даде това предложение Жак не бе подтикнат от никакво състрадание, а най-вероятно от опасението, че може да им е трудно да инжектират наркотика в тялото ми, ако съм мъртъв. После и двамата дойдоха при мен да ме разгледат. Жак ме изрита за проба в ребрата, ала толкова бях изтърпял досега, че дори и не трепнах.
— Спокойно, спокойно, драги мой — едва-едва дочух укоризнения глас на Гудбоди. — Разбирам чувствата ти, но без белези, без белези. На полицията това няма да се хареса.
— Но погледнете лицето му — възрази Жак.
— Вярно — съгласи се Гудбоди дружески. — Но все пак отвържи ръцете му — не искам да има синини по китките, когато пожарната команда го измъкне от канала, също свали слушалките и ги скрий някъде.
Жак изпълни нарежданията за секунди. Като махаше слушалките, имах чувството, че ще отнесе и кожата от лицето ми с тях. Жак наистина се отнасяше твърде безцеремонно към лепенките „скоч“.
— А пък онзи — Гудбоди кимна към Джордж Лемей — го разкарай оттук. Знаеш как да се отървеш от него. Ще ти пратя някой да ти помогне за Шерман. — За кратко настъпи тишина. Усещах, че Гудбоди стои над мен и ме наблюдава, сетне въздъхна: — Ех, боже, боже. Животът не е нищо повече от движеща се сянка.
С тия думи Гудбоди се отдалечи. Тананикаше си прочувствено на път към изхода едно сантиментално изпълнение на „Живей с мен“, както обичайно се изпълнява. Наистина имаше чувство за ситуация отец Гудбоди.
Жак отиде до някаква кутия, оставена в ъгъла, извади оттам пет-шест големи часовникови тежести, наниза ги на парче гумиран проводник и прикрепи този наниз около кръста на Джордж — не бе особено трудно да се отгатне какво е намислил. После повлече Джордж през стаята и навън по коридора — чувах как петите на мъртвия се търкат по пода, докато Жак го тътреше към предната част на замъка. Станах, разкърших се да раздвижа мускулите си и тръгнах след него.
Щом стигнах вратата, дочух как моторът на мерцедеса отвън бе запален и колата потегли. Надникнах в коридора. Жак бе отворил прозореца и тъкмо размахваше ръка за поздрав — нямаше към кого друг да бъде отправен освен към заминаващия Гудбоди.
Жак се обърна, готов да извърши последния ритуал с тялото на Джордж. Вместо това замръзна на мястото си, лицето му застина вцепенено. Намирах се само на метър и половина от него и дори в слисаните му до безизразност очи можах да видя колко правилно е прочел в моето изражение, че е дошъл до края на престъпения си път. Трескаво затърси пистолета под мишницата си, ала може би за пръв път през живота си — във всеки случай и за последен — беше твърде бавен, защото този миг на парализирано изумление бе причината за гибелта му. Тъкмо вадеше пистолета си, когато го ударих точно под ребрата и щом се преви напред, изтръгнах оръжието от почти отпуснатата му ръка и яростно го шибнах с него в слепоочието. Вече в безсъзнание, макар и на крака, Жак отстъпи инстинктивно назад, первазът на прозореца го подпря в бедрата и той някак странно забавено започна да се преобръща навън и назад. Не мръднах от мястото си, просто стоях и гледах, а щом чух плясъка, едва тогава отидох до прозореца и погледнах надолу. Леко развълнувана, водата в рова се плискаше между стените на замъка и отсрещния бряг, а на повърхността в средата изскачаха мехурчета. Насочих очи вляво и успях да съзра мерцедеса на Гудбоди тъкмо да преминава през входната арка на Кастел Линден. В този момент, помислих си аз, трябва да е подхванал четвъртия куплет на „Живей с мен“.