Отдръпнах се от прозореца и слязох долу. Излязох навън, като оставих вратата след себе си широко отворена. Спрях за миг на стъпалата над рова и хвърлих още един поглед към водата и докато гледах, мехурчетата, идващи от дъното, постепенно ставаха все по-редки и по-малки и на края секнаха съвсем.
Глава XIII
Седнах в опела, втренчих се в пистолета, който току-що си бях възвърнал от Жак, и се замислих. Ако не друго, поне едно качество бях открил на тоя пистолет: всеки срещнат като че ли бе способен да ми го отнеме, когато му скимне. Неприятен факт наистина, но доведе, със себе си неизбежното заключение, че ми е необходим друг пистолет, още един, затова измъкнах чантата на Астрид изпод седалката и извадих отвътре малкия „Лилипут“, който й бях дал. Повдигнах левия си крачол няколко сантиметра, пъхнах тънката цев в чорапа чак до обувката и пуснах крачола. Канех се да затворя чантата, когато съзрях двата чифта белезници. Поколебах се, защото, както бе тръгнало днес, ако ги взема, току виж, се озовали на моите китки, ала, изглежда, вече бе твърде късно да се откажа от рисковете, които допусках непрекъснато, откак пристигнах в Амстердам, затова напъхах и двата чифта в левия джоб на сакото си, а в десния пуснах резервни ключове за тях.
Когато пристигнах отново в старата част на Амстердам, след като бях оставил далеч зад себе си обичайното количество ругаещи и заплашващи с полиция шофьори, вече се здрачаваше. Дъждът бе отслабнал, но в замяна на това вятърът от минута на минута се усилваше, браздеше и вълнуваше водите на каналите.
Свих по улицата, където се намираше складът. Беше пуста, не се забелязваха нито автомобили, нито пешеходци. Всъщност безлюдни бяха само паважът и тротоарите — на перваза на един прозорец от третия етаж на фирмата „Моргенщерн и Мюгенталер“ стоеше облакътен някакъв едър тип по риза и от начина, по който непрестанно въртеше главата си насам-натам, ставаше ясно, че не е застанал там с цел да се наслаждава на хладния вечерен амстердамски въздух.
Преминах с опела покрай склада и се насочих към района на Дам, откъдето се обадих на де Грааф по един обществен телефон.
— Къде изчезнахте? — запита настойчиво де Грааф. — С какво се занимавахте?
— С нищо, което може да ви заинтересува. — Това трябва да бе най-абсурдното твърдение в живота ми. — Вече съм подготвен да говоря.
— Говорете.
— Не тук. Не сега. И не по телефон. Ще можете ли двамата с ван Гелдер да дойдете веднага в склада на Моргенщерн и Мюгенталер?
— Там ще говорите ли?
— Обещавам.
— Тръгваме — отвърна де Грааф мрачно.
— Един момент. Елате с цивилна кола и паркирайте малко встрани. Те са оставили съгледвач на един от прозорците.
— Кои те?
— Тъкмо за това ще ви говоря.
— А съгледвача?
— Ще му отвлека вниманието. Ще гледам да измисля нещо.
— Аха. — Де Грааф направи пауза и продължи многозначително: — Както ви познавам, потрепервам само като си представя какво ще измислите. — И затвори.
Отбих се в местния магазин за железарски стоки и купих топка канап и най-масивния гаечен ключ, който предлагаха. Четири минути по-късно паркирах опела на по-малко от стотина метра от склада, но не на същата улица.
Поех по един много тесен и мрачен проход, свързващ улицата със склада и успоредната на нея. Първия склад, който достигнах, се падна от лявата ми страна и имаше някакъв дървен пожарен изход с толкова паянтов вид, че при пожар положително щеше да изгори най-напред — все пак това бе едва първият, но както се оказа и последният. Подминах поне с петдесет метра постройката, която считах, че е складът на Моргенщерн и Мюгенталер, обаче така и не открих нов пожарен изход — види се, в тая част на Амстердам като средство за спасение най-много се котират навързаните чаршафи.