— Господи! — възкликнах аз. Гласът ми бе пълен с разкаяние и то искрено, защото, слава богу, съм лишен от неблагоразумието да нанасям повреди върху произведения на изкуството. — Аз ли направих това?
— Как може да си помислите подобно нещо. — Гласът й беше дрезгав и нисък, но може би такъв бе станал след грубичката ми проява. — Просто се порязах, като се бръснех сутринта.
— Страшно съжалявам. Но гонех убиеца, който преди малко застреля един човек, и вие ми се изпречихте на пътя. Боя се, че сега вече е избягал.
— Казвам се Шрьодер. Работя тук — представи се човекът до момичето — солиден, съобразителен на вид мъж над петдесетте, очевидно засегнат от онова странно самоподценяване, което кой знае защо е така характерно за мнозинството служители, назначени на отговорни постове. — Уведомени сме за убийството. Жалко, много жалко… че това трябваше да се случи на летище „Схипсхол“!
— Да, наистина, вашата репутация — съгласих се аз. — Надявам се, че убитият страшно се срамува от постъпката си.
— Няма полза от такива приказки — забеляза Шрьодер остро. — Познавате ли убития?
— Откъде мога да го познавам, по дяволите!? Току-що слизам от самолета. Ако не вярвате, питайте стюардесата, питайте пилота, питайте пътниците. Полет КЛ — 132 от Лондон, кацане — 15 ч. 55 м. — Погледнах часовника. — Господи! Та оттогава са минали само шест минути.
— Не отговорихте на въпроса ми. — Шрьодер не само изглеждаше съобразителен, а бе такъв и в действителност.
— Жив или мъртъв — не го познавам.
— Хм. Не мислите ли, мистър…
— Шерман.
— Не мислите ли, мистър Шерман, че нормалните членове на обществото обикновено не се втурват да гонят въоръжени убийци?
— Сигурно аз съм ненормален.
— Или може би и вие имате пистолет? Разкопчах сакото си и широко разперих двете му половини.
— А случайно да познахте някого в лицето на убиеца?
— Не — отвърнах аз, но бях уверен, че никога няма да го забравя. После се обърнах към момичето: — Мога ли да ви задам един въпрос, мис…
— Мис Лемей — добави кратко Шрьодер.
— Не познахте ли убиеца? Вие положително сте успели да го огледате добре. Бягащите хора неизменно привличат вниманието.
— Откъде-накъде да го познавам?
Не се и помъчих да проявя съобразителност като Шрьодер. Продължих:
— Не бихте ли се съгласили да видите убития? Може би ще познаете него?
Тя потръпна и поклати глава.
— Чакахте ли някого? — попитах аз, отново без да проявявам никаква съобразителност.
— Не ви разбирам.
— Нали стояхте точно на входа на митницата.
Тя повторно поклати глава. Ако едно красиво момиче изобщо може да изглежда ужасно, в този момент тя наистина изглеждаше ужасно.
— Тогава какво правехте тук? Разглеждахте забележителности? Според мен митницата на „Схипсхол“ е най-забележителното място в Амстердам.
— Достатъчно, достатъчно — намеси се безцеремонно Шрьодер. — Въпросите ви са напълно излишни, при това дамата очевидно е разстроена. — И ме погледна строго, за да ми напомни, че за това съм виновен аз. — Оставете разпита за служителите на полицията.
— Аз съм един от тях.
Тъкмо подавах паспорта и служебната си карта, когато Меги и Белинда излязоха от митницата. Погледнаха към нас, забавиха ход и се втренчиха в мен със смесица от съчувствие и вцепенение, ала аз само свъсих вежди, както всеки пострадал човек с чувство за собствено достойнство би се навъсил, щом някой любопитен се зазяпа в него, след което двете на бърза ръка възвърнаха нормалното си изражение и отминаха. Отново насочих вниманието си към Шрьодер, който сега ме гледаше по съвсем друг начин.
— Майор Пол Шерман, от лондонското бюро на „Интерпол“. Трябва да призная, че това вече внася съществена разлика. Също обяснява поведението ви на полицай. Но все пак ще трябва да проверя автентичността на вашите документи, разбира се.
— Проверете каквото искате и се допитайте до когото искате — натъртих аз. — Предлагам ви да започнете от полковник ван де Грааф в Главното управление.
— Познавате ли полковника?
— Чисто и просто това име ми дойде на езика. Ще ме намерите в бара. — Направих една крачка и спрях, тъй като видях, че двамата грамадни полицаи се канят да ме последват. — Нямам намерение да ги черпя.
— Добре, оставете го — рече им Шрьодер. — Майор Шерман няма да избяга.
— Поне докато паспортът и служебната ми карта са във вас — съгласих се аз и обърнах поглед към момичето. — Съжалявам много, мис Лемей. Сигурно сте страшно разстроена и затова съм виновен само аз. Ще имате ли нещо против да пийнете едно ободряващо питие с мен? Струва ми се, че имате нужда.