— Не знам. — Гласът на де Грааф звучеше уморено. — Не разбирам…
— Тя изпълнява три съществени функции — продължих аз. — След като ван Гелдер има такава дъщеря, кой изобщо ще се усъмни, че не е заклет враг на наркотиците и на всички престъпници, които печелят от тях? Второ, тя е идеална свръзка между ван Гелдер и Гудбоди — те никога не са общували директно, дори и по телефон. И трето, и най-важно, тя представлява съществено звено от линията за доставяне на хероин. С голямата си кукла ходи в Хюйлер, разменя я с друга, пълна с наркотик, отнася я при фургона за кукли в парка Вондел и отново я разменя. Тази операция, естествено, влиза в действие периодично, след като фургонът пласира доставката. Мило дете е нашата Труди. Само че не трябваше да си слага капки атропин в очите, за да придобият този безжизнен наркомански вид. Отначало не загрях, но дайте ми време и бой по главата и на края загрявам всичко. Погледът й не беше типичен. Занимавал съм се с твърде много наркомани, за да знам какъв е типичният им поглед. И тогава разбрах.
Труди се закикоти наново и облиза устни.
— Мога ли да го гръмна сега? Само в бедрото. Или по-нагоре?
— Ти си очарователна наистина — рекох аз, — но за тая работа тук има по-старши от тебе. Защо не се огледаш?
Огледа се. Останалите също. Аз обаче погледнах право към Белинда, улових погледа й и едва забележимо кимнах към Труди, която се намираше между нея и отворената товарна врата. На свой ред Белинда погледна бегло към Труди и аз знаех, че е разбрала.
— Ех, какви сте глупаци! — възкликнах презрително. — Как мислите съм се добрал до всичките тия сведения? Сам? Нищо подобно — те са ми дадени. От двама души, които се изплашиха до смърт и ви продадоха заради собственото си опрощение. Моргенщерн и Мюгенталер.
Несъмнено имаше няколко порядъчно безчовечни личности сред присъствуващите, но на всички реакциите им бяха съвършено човешки. До един се втренчиха ужасено в Моргенщерн и Мюгенталер, които премигваха смаяно насреща им с отворена уста и тъкмо така издъхнаха, зяпнали, защото и двамата имаха пистолети, а пистолетът, който сега държах в ръката си, беше твърде малокалибрен и аз не можех да рискувам само да ги раня. Същевременно Белинда се хвърли с гръб към изненаданата Труди, която залитна назад, олюля се на ръба на товарната платформа и изчезна.
Острият й писък още не бе заглъхнал, когато де Грааф отчаяно се спусна към въоръжената ръка на ван Гелдер, но нямах време да видя какво стана, защото моментално се надигнах и от полусвито положение плонжирах в краката на Гудбоди, който тъкмо се мъчеше да измъкне пистолета си. Падна назад с оглушителен трясък, потвърждаващ здравината на склада, след като подът не се издъни, а секунда по-късно вече бях зад гърба му, с ръка свита около шията му, докато от гърлото му излизаха странни дрезгави звуци.
Де Грааф лежеше на пода, кръв струеше от една дълбока цепнатина в челото му. Стенеше слабо. Ван Гелдер тикаше пред себе си съпротивяващата се Белинда, използвайки я като прикритие, също както аз използвах Гудбоди. По лицето на ван Гелдер играеше усмивка. Пистолетите и на двама ни бяха насочени един към друг.
— Познавам добре Шермановците на този свят. — Тонът на ван Гелдер беше спокоен, словоохотлив. — Те никога няма да си позволят да ранят невинен човек — особено едно толкова красиво момиче като това. Колкото до Гудбоди, дори да бъде надупчен на решето, все ми е едно. Струва ми се, едно на нула за мен?
Погледнах дясната половина от лицето на Гудбоди, само тази част имах възможност да видя. Цветът варираше от гъсточервено до бледомораво и дали това бе последствие от прекалено стегнатата ми хватка около гърлото му или реакция към бързото и коравосърдечно отричане на бившия му партньор от него, трудно можеше да се определи. Всъщност защо погледнах към него, така и не знам — далеч бях от мисълта да претеглям съответната стойност на Белинда и Гудбоди като заложници: докато ван Гелдер държеше Белинда за заложник, той се намираше в безопасност, все едно е в църква. Е, с изключение на църквата на отец Гудбоди, да речем.
— Едно на нула за вас — приех аз.
— Имам още едно предимство — продължи ван Гелдер. — Аз съм с полицейски колт, а вие с детско пистолетче. — Кимнах. — Значи, откритият ми лист е подписан. — Заизтегля се към стълбището, като се прикриваше зад Белинда. — В края на улицата е спряна една полицейска кола. Моята кола. Ще я взема. Пътьом надолу ще разбия всички телефони в склада. Когато стигна колата, ако не ви видя да се покажете на товарната врата тук, момичето повече няма да ми трябва. Разбирате, нали?