Де Грааф не отговори веднага.
— Не е ли злополука?
— Не е злополука. Никога не ще се докаже, но аз съм готов да заложа пенсията си, че две неща са причината за тази катастрофа: брат му, който е бил служител от обществената безопасност, просто е подушил повечко неща за него и, второ, желанието на ван Гелдер да се освободи от жена си, която се явява пречка между него и Труди — разбира се, това се отнася за дните, преди Труди да прояви най-привлекателните си качества. Та идеята ми е, че този човек е един хладнокръвен пресметливец, абсолютно безсърдечен и напълно лишен от това, което се нарича нормални човешки чувства.
— И така да е, но вие никъде няма да доживеете до пенсия — заключи мрачно де Грааф.
— Нищо чудно. Но съм прав.
Свихме по крайбрежната улица към църквата на Гудбоди и веднага видяхме цивилната полицейска кола на ван Гелдер. Не спряхме при нея, продължихме, паркирахме пред вратата на църквата и слязохме. Един униформен сержант слезе от стълбите да ни поздрави и ако се изненада от жалкия ни вид, успя да прикрие чувствата си много умело.
— Навсякъде е празно, сър — рече той. — Проверихме даже и на камбанарията.
Де Грааф се обърна и хвърли поглед към цивилната полицейска кола.
— Щом сержант Гропиус каже, че няма никой, значи, наистина няма никой. — Направи пауза, сетне продължи бавно: — Ван Гелдер е хитър. Вече го знаем. Не е в църквата. Не е и в къщата на Гудбоди. Моите хора са блокирали и двата бряга на канала, улицата също. Значи, не е тук. А другаде.
— Другаде, но пак тук — отвърнах аз. — Ако не го намерим сега, колко дълго още ще остане кордонът на позицията си?
— Докато претърсим всяка къща от тази улица. Два часа, може би три.
— И после той ще може да си отиде?
— Ще може. Ако е тук.
— Тук е — казах уверено аз. — Днес е събота вечер. Строителите идват ли на работа в неделя?
— Не.
— Значи, има на разположение трийсет и шест часа.
Довечера, дори утре вечер, ако иска, ще слезе долу и ще си замине.
— Уф, главата ми. — Де Грааф отново докосваше раната си. — Доста корава дръжка има пистолетът на ван Гелдер. Боя се…
— Той не е на земята, но е тук — продължих търпеливо. — Да се претърсват къщите е само губене на време. Също съм абсолютно сигурен, че не се е скрил на дъното на канала. Тогава къде може да бъде?
Вдигнах замислено очи към мрачното небе. Де Грааф проследи погледа ми. Смътните очертания на гигантския кран като че се забиваха в облаците, върхът на масивната му хоризонтална стрела се губеше в тъмнината. Този кран винаги ми бе правил впечатление със заплашителния си вид, ала тази вечер — вероятно поради душевното ми състояние — изглеждаше още по-страховит, злокобен и ужасяващ.
— Разбира се — прошепна де Грааф. — Разбира се.
— Е, тогава да не губя време — казах аз.
— Това е лудост! Чиста лудост! Погледнете се, погледнете лицето си. Не сте достатъчно здрав.
— Здрав съм.
— В такъв случай и аз ще дойда с вас — заяви решително де Грааф.
— Не.
— Имам подръка млади офицери в отлично физическо състояние.
— Вие нямате морално право да възлагате това на когото и да било от вашите хора. Затова да не спорим. Непреклонен съм. Още повече тук не е необходимо да се атакува „на нож“. Потайно и крадешком, иначе — нищо.
— Но той сигурно ще ви забележи. — Неохотно или не де Грааф се съгласи с мен.
— Не е толкова сигурно. От неговата гледна точка всичко надолу трябва да е в непрогледен мрак.
— Можем да изчакаме — предложи той. Рано или късно ще слезе. Дойде ли понеделник, няма как да не слезе.
— Ван Гелдер не изпитва наслада да убива. Това го знаем. Но също е и абсолютно безразличен към убийството. Знаем и това. Животът на другите за него не означава нищо.
— Е?
— Не намерихме ван Гелдер тук, на земята. Но не намерихме и Белинда. Значи, тя е горе при него — и когато той отново слезе, ще бъде със своя жив щит. Няма да се забавя дълго.
Повече не се опита да ме спре. Разделихме се при църковната порта, аз пресякох строителната площадка, достигнах основата на крана и се закатерих по безкрайната поредица от стъпала, подредени в решетъчната конструкция. Дълго катерене ми предстоеше, което в сегашното ми физическо състояние едва ли бе препоръчително, но поне нямаше нищо крайно изтощително или опасно в него. Просто продължително и уморително изкачване, а единственият опасен участък все още бе високо над мен. Когато изминах към три четвърти от разстоянието, спрях да отдъхна и погледнах надолу.