Някакво особено чувство за височина не се създаваше, понеже мракът бе твърде гъст, мъждукащите улични лампи покрай канала бяха единствените видими светлини, а самият канал представляваше само една матова, лъщяща панделка. Всичко изглеждаше някак откъснато от света, недействително. Не успявах да различа силуета на нито една къща — единствено се открояваше ветропоказателят на църковната камбанария, някъде на трийсетина метра под мен.
Вдигнах очи нагоре. Петнайсет метра оставаха до кабината на крана — смътна четириъгълна сянка на фона на почти също толкова тъмното небе. Закатерих се наново.
Три метра само ме отделяха от люка, вграден в пода на кабината, когато между облаците се появи пролука и току-що изгрялата луна проблесна, наистина полумесец само, но все пак контрастното сияние окъпа жълто боядисания кран и масивната му стрела в необикновено ярка светлина, която подчерта всичките му трегери и траверси. Освети също и мен и ме накара да изпитам неловкото чувство на авиопилот, хванат от прожекторите на противовъздушна отбрана — все едно бях прикован към някаква стена. Отново погледнах нагоре, можех да различа всеки отделен нит на люка и за миг ми хрумна, че щом аз виждам толкова ясно нагоре, значи, също толкова добре ще вижда човек и надолу, и тъй като, ако останех по-дълго в сегашното си положение, само увеличавах шансовете да бъда открит, тутакси измъкнах пистолета от кобура и безшумно запълзях по последните стъпала. Оставаше ми не повече от метър и половина, когато люкът се отмести малко и в процепа щръкна дълга и зловеща цев. Знаех, че би трябвало да очаквам да ме обземат смут и огорчение, които обичайно идват наред с отчаянието, когато осъзнаеш пълното си поражение, но този ден бях преживял толкова много и бях изчерпал емоциите си до такава степен, че приех неизбежното с фатализъм, изненадващ дори за самия мен. И дума не можеше да става за някакво покорно примирение — да имах и най-бегло загатнат шанс, веднага щях да се преборя. Ала аз нямах абсолютно никакъв шанс и просто се съгласих с този факт.
— В ръцете си имам двайсет и четири патронна пушка — каза ван Гелдер. Гласът му прозвуча с метално ехтящ тембър в съчетание с приглушени, подземни полутонове, което съвсем не изглеждаше неуместно. — Знаеш какво означава това…
— Знам какво означава.
— Подай си пистолета, с дръжката напред.
Предадох пистолета си с изпипан финес и ловкост, придобити от нееднократното повтаряне на това движение през днешния ден.
— А сега и пистолетчето в чорапа.
Предадох и пистолетчето в чорапа. Люкът се отмести и аз успях да различа ван Гелдер пределно ясно на фона на лунната светлина, проникваща през прозорците на кабината.
— Ела — рече той, — има доста място.
Качих се в кабината. Наистина имаше много място — при нужда вътре можеха да се поберат десетина човека. Както винаги, спокоен и невъзмутим, ван Гелдер държеше окачена на рамото си страшно неприятна на вид автоматична пушка. Белинда седеше на пода в ъгъла, пребледняла и изтерзана, край нея лежеше една голяма кукла с носия от Хюйлер. Тя се помъчи да ми се усмихне, ала не излезе нищо — изглеждаше толкова безпомощна и изнемощяла, че малко оставаше и щях да се хвърля към гърлото на ван Гелдер, без да му мисля много-много за пушката, но благоразумието, пък и бързата преценка на отделящата ме дистанция от него надделяха и аз плавно затворих люка, след което се изправих също така плавно. Погледът ми се спря на пушката.
— Предполагам, че си я взел от полицейската кола — рекох аз.
— Правилно предполагаш.
— Трябваше да проверя.
— Трябваше — въздъхна ван Гелдер. — Знаех, че ще дойдеш, но изхаби толкова сили за нищо. Обърни се.
Обърнах се. Ударът, който получих по темето, бе нанесен без следа от силата и творческата гордост, демонстрирани от Марсел, но все пак сполучи да ме зашемети за момент, колкото да се поваля на колене. Смътно усетих как нещо хладно и метално обхваща лявата ми китка и когато се съвзех и по-живо се заинтересувах какво става около мен, установих, че съм седнал, кажи-речи, рамо до рамо с Белинда, прикован с чифт белезници за дясната й ръка, докато веригата бе прокарана през металната дръжка на люка. Потърках нежно темето си — при общите усилия на Марсел и Гудбоди, а сега и на ван Гелдер множко й се насъбра на главата ми днеска и непрекъснато така зверски ме болеше, както само глава може да боли.