— Извинявай за главата — рече ван Гелдер. — Но иначе по-скоро бих сполучил да сложа белезници на тигър. Луната почти се скри. След минута тръгвам. След три минути ще бъда на твърда земя.
— Слизаш долу? — Не можех да повярвам.
— А какво друго? Но не точно по пътя, който си мислиш. Видях добре разположението на полицейския кордон — ала, изглежда, никой не е забелязал, че стрелата на крана прехвърля канала и се простира поне с двайсет метра зад кордона. Още одеве свалих куката до земята.
Главата ме болеше прекалено много, за да направя някаква уместна забележка, пък и при тия обстоятелства навярно нямаше какво повече да се каже. Ван Гелдер преметна пушката си на гърба, направи презрамка на куклата от парче връв и я окачи на другото си рамо. После тихо измърмори:
— А, луната се скри.
Действително. Когато приближи към вратичката в предната част на кабината до контролното табло, силуетът на ван Гелдер едва се различаваше. Пристъпи навън.
— Сбогом, ван Гелдер — рекох аз.
Не ми отговори. Вратичката се затвори след него и ние останахте сами. Белинда хвана окованата ми ръка.
— Знаех си, че ще дойдеш — прошепна тя, сетне в стила на старата Белинда добави: — Но все пак не дойде чак толкова бързо, колкото можеше, нали?
— Казвал съм ти — началническото съсловие винаги има много работа.
— И защо… защо трябваше да казваш сбогом на такъв човек?
— Стори ми се уместно — никога няма да го видя отново. Жив… — Бръкнах в десния си джоб. — Кой би си помислил само? Че ван Гелдер ще подпише собствената си смъртна присъда.
— Моля?
— Негова беше идеята да ми се даде полицейско такси — тъй че моментално да ме разпознават и лесно да проследяват ходовете ми, където и да отида. В колата имаше два чифта белезници — с тях оковах Гудбоди. А ключовете за белезниците… Ето ги.
Освободих се, станах и отидох в предната част на кабината. Луната се намираше зад облак, съвсем вярно, но ван Гелдер беше надценил неговата плътност — действително сиянието на небето беше твърде бледо, ала достатъчно, за да видя ван Гелдер, който бе се отдалечил на около петнайсетина метра, краищата на сакото му и полата на куклата се издуваха от силния вятър, докато лазеше приличен на гигантски паяк през решетъчния скелет на стрелата.
Светещата ми писалка бе едно от малкото неща, които не ми бяха отнети днес. С нейна помощ открих един шалтер и натиснах лоста надолу. Контролното табло светна и аз го проучих бегло. Усетих, че Белинда дойде до мен.
— Какво мислиш да правиш? — Гласът й отново се превърна в шепот.
— Трябва ли да обяснявам?
— Не! Не! Не можеш да направиш това!
Не мисля, че точно си даваше сметка какво възнамерявам да правя, по-скоро по някаква нотка на безвъзвратна решителност в гласа ми недвусмислено бе отгатнала, че каквото и да е действието ми, резултатите от него ще бъдат с неизменим характер. Отново погледнах към ван Гелдер, който вече приближаваше края на стрелата, после се обърнах към Белинда и я хванах за раменете.
— Слушай. Не знаеш ли, че не можем да докажем нищо срещу ван Гелдер? Не знаеш ли, че е погубил хиляди хора и че носи със себе си достатъчно хероин да погуби още хиляда?
— Можеш да обърнеш стрелата! Така ще попадне в кордона.
— Никога няма да успеят да хванат ван Гелдер жив. Знам го много добре, ти също го знаеш, всички го знаем. Още повече той е с автоматична пушка. Колко невинни хора още искаш да умрат, Белинда?
Не отговори нищо, обърна се нататък. Отново погледнах през прозорчето. Ван Гелдер беше достигнал края на стрелата и явно нямаше желание да губи нито секунда време, защото моментално се отпусна надолу, усука ръце и крака около стоманеното въже и се захлъзга по него, кажи-речи, с главоломна бързина, за което имаше сериозна причина — облачната завеса изтъняваше непрекъснато и сиянието в небето все повече и повече се усилваше.
Хвърлих поглед надолу и за пръв път ми се удаде да видя улиците на Амстердам, ала това не бе истинският Амстердам, а някакво градче-играчка с миниатюрни улички, канали и къщи, много прилично на онези умалени копия на железопътни гари и прочие, които човек може да срещне в големите магазини по Коледа.
Погледнах зад себе си. Белинда отново бе седнала на пода, хванала лицето си в ръце — да бъде по-сигурна, че няма да види какво ще се случи. Обърнах се към прозорчето и този път съвсем ясно съзрях ван Гелдер, понеже луната се беше подала иззад облака.
Намираше се някъде по средата и сега силният вятър го улови и взе да го люлее насам-натам, като отклонението с всеки изминат миг се увеличаваше. Посегнах към едно колело и го завъртях вляво.