Айя се съсредоточи върху образа, опитвайки се да различи последователностите светлина и цвят между ръцете на жената. Когато видя, дъхът й секна. Мощна търсеща магия за следи от нещо… от някого…
Айя напрегна съзнанието си, за да види устните на жената.
И тогава трябваше да положи усилия, за да сподави разтревожения си вик.
Жената търсеше момиче.
Търсеше Тобин.
Образът изчезна и магьосницата се приведе напред, отпускайки ръце върху дланите си.
— Спокойно — прошепна си сама, ала образи от видението, което бе получила в Афра, танцуваха в паметта й: кралица — стара, млада, парцалива, коронована, мъртва с въже около шията, победоносна и обкичена с гирлянди. Толкова много от останалите магьосници, с които бе разговаряла, бяха споменавали за същата визия. Безчетните нишки на съдбата още не се бяха съединили, въпреки волята на Илиор. Лакеите на краля трябва да бяха доловили някаква заплаха за трона и дори сега я търсеха.
Но пък, каза си тя, ако претърсваха и разпитваха всеки бродещ магьосник, значи нямаха представа за истината. Странната магия на Лел все още закриляше Тобин.
Тя претегли омразната брошка в дланта си, мислейки как магьосникът зад бюрото просто бе пъхнал ръка в кошницата и произволно бе изтеглил тази.
222
Две — бройката на близнаците, на двойствеността — повторен два пъти, като магия за призоваване. Двама родители. Две деца.
Двама магьосници — тя и Аркониел — с различни възгледи как да защитават детето.
Усмивка докосна устните й. Двама магьосници — тя и Нирин — с различни възгледи как да обединят маговете на Скала и да служат на трона.
Гоначите сигурно предвиждаха тези символи като инструменти за контрол и срам, но за Айя те бяха призив на оръжие.
Глава двадесет и седма
Атион беше град замък, разположен на север от Еро. Бе построен на завоя на река Херон. Двете му огромни кули се виждаха отдалеч и лесно можеха да поберат хиляда души по време на обсада.
Родът на херцог Риус бе заслужил мястото си чрез сражения, ала голямото им богатство произтичаше от акрите лозя, гори и тучни пасища, пълни с коне. Някога под бдящата сянка на замъка се издигаше дребно селце, а сега там се намираше процъфтяващ град. Малкото знаци, бележещи чумни домове, бяха избелели. В продължение на цяло десетилетие Атион не беше докоснат от зараза.
От раждането на Тобин.
Айя прекоси калните улици и спуснатия мост. Отвъд стените имаше още земя, достатъчна да приюти стада с читава бройка. Освен това тук се издигаха казарми и конюшни за войските на херцога. Много от тези помещения бяха празни. Васалите и съюзниците на херцога се бяха оттеглили, за да се грижат за собствените си земи.
Оставащите войници се упражняваха или си почиваха. Ковачи и майстори на брони бяха пристъпили към шумната си работа в работилниците си край вътрешната стена. Под един навес се бяха разположили майстори на седла, които режеха кожа и поправяха такъми. От почит към краля Риус нямаше жени сред войниците си, но сред прислугата в замъка имаше такива, които бяха служили на баща му в битка. Готвачката в крепостта, където живееше Тобин, също беше една от тях. Всички те все още знаеха как да се бият и с радост щяха да го сторят, ако им бъдеше заповядано.
Айя остави животното си на едно конярче и забърза по широкото стълбище към портала. Прагът бе обграден от редици колони, подпрели изострена арка. Облачното око на Илиор бе красяло върха на тази арка откакто Атион бе построен. Но сега Айя видя, че над него е прикрепена дъбова плоскост, в която е изсечен един от по-войнствените символи на Сакор: ръкавица, която държи пламтящ меч, обвит с лаври и седеф. Личеше, че е поставена от умел майстор — някой, който не познаваше мястото, не би заподозрял, че под него се крие друг образ.
Също като с брошката, каза си Айя с тъга и гняв. Как се е стигнало до това, да изправяме самите богове едни срещу други?
Шкембестият старец със синя ливрея я поздрави, когато тя влезе в замъка.
— Откога Сакор пази този вход, Хейкън? — попита го тя, давайки му наметалото си.