Процесът продължи да е загадка за Тобин, затова Ки взе два сухи стръка и се зае да илюстрира нагледно.
— Значи расте? — попита ококорен принцът. — А момичето не го ли боли?
Ки захапа една от тревичките и му намигна.
— Като ги слушам, бих казал, че е точно обратното. — И погледна към слънцето. — Стана ми студено. Да вървим да яздим, преди Нари да е решила, че е късно. Може би днес ще намерим онази твоя вещица!
Тобин не бе сигурен дали не е сгрешил, разказвайки на Ки за Лел. Не си спомняше дали тя му бе заръчвала да не го прави, но имаше гузното усещане, че е.
Една нощ Ки разправяше за някаква вещица в селото си и принцът изтърси, че той също познава една. Естествено, Ки настоя за подробности, тъй като собствената му история беше измислица — действително я бе чул от Бард. Накрая Тобин му беше разказал за онези сънища. Разправи му как се бе загубил, за кухия дъб, в който Лел живееше. Но за куклата не спомена нищо.
Оттогава двамата тайно бяха започнали да я търсят, за да може Ки също да се запознае с нея.
Излизаха да яздят всеки ден, но все не откриваха и следа от нея. Тобин винаги се връщаше от тези търсения със смесени чувства. Колкото и да му се искаше да я види отново и да узнае какво искаше да го научи тя, изпитваше и облекчение, защото тя можеше да му се разсърди, задето е казал на Ки.
Бяха минали седмици в безплодно търсене, но младият оръженосец продължаваше да не губи вяра. Радваше се, че споделя тайната на Тобин.
Това почти компенсираше за онези, които принцът не можеше да сподели.
Момчетата често поглеждаха към слънцето, докато пришпорваха конете си. Сега дните бяха къси, а от планините бързо слизаха бури.
Братът се държеше пред тях, движейки се с обичайната си скована, неестествена походка, която би трябвало да бъде прекалено бавна, за да го държи наравно с тях, но не беше. Колкото и бързо да препускаха, той все оставаше отпред.
Ки го притесняваха други неща.
— Как ще оцелее тази вещица през зимата?
— Тя си имаше огън — напомни му Тобин.
— Да, но нали снегът ще я затрупа. Ще трябва да дълбае в снега като заек. И какво ще яде?
Размишлявайки над това, те завързаха конете си и поеха да изследват една горска пътека, която Тобин бе зърнал преди няколко дни. Проследяването й изразходва цялата им светлина. Слънцето почти докосваше върховете, когато най-сетне се отказаха и поеха обратно. Трябваше здравата да изпотят конете си, за да се върнат, преди Нари да е започнала да квичи.
Ки точно се беше качил на седлото, а Тобин беше опрял крак на стремето, когато конете се подплашиха. Госи се изправи на задни крака, събаряйки принца, сетне препусна по пътя. Тобин рухна по гръб, изсумтявайки изненадано. Повдигна глава и видя Ки да се опитва да овладее Дракон, поел след Госи. Конете изчезнаха иззад завоя, отнасяйки другото момче със себе си.
— По дяволите! — изхриптя той. Бе започнал да се изправя, но в този миг гръмовен рев го накара да застине. Бавно извръщайки глава надясно, той зърна дива котка, приклекнала сред дърветата.
Светлокафявата й козина се сливаше с голите клони на храстите, огромните жълти очи го следяха. Хищникът се бе притиснал към земята, шумолейки из мъртвите листа с опашката си. Сетне, сякаш в кошмар, котката направи крачка към него, после още една, плавно раздвижвайки мускули.
Канеше се да го нападне.
Нямаше смисъл да се опитва да избяга. Тобин беше прекалено уплашен дори да затвори очи.
Дивата котка направи още една крачка, после спря, притиснала уши назад към главата си. Между тях изникна брат му.
Котката можеше да види духа. Тя приклекна по-ниско и заръмжа, разкривайки зловещи зъби, дълги колкото палците на Тобин. Принцът беше вцепенен.
Звярът изрева и нападна духа. Огромната лапа раздра въздуха на по-малко от ярд от гръдта на Тобин. Принцът почувства как въздухът се раздвижва и видя как ноктите раздират стомаха на брат му. Той не помръдна. Хищникът отново изръмжа и се подготви за скок.
Тобин чу някой да тича към тях. Това беше Ки, търчащ насам с все сили, развял косата си. Младият оръженосец изрева и се нахвърли върху котката, размахал дълга тояга.