— Не! — изкрещя Тобин, но вече беше прекалено късно. Котката скочи и блъсна Ки в гърдите. Двамата се затъркаляха по пътя и спряха. Хищникът беше над него.
За един ужасяващ момент Тобин усети времето да спира, както когато майка му бе полетяла от кулата. Ки лежеше по гръб. Принцът виждаше само краката на приятеля си и задния крак на дивата котка, притиснат към корема му, готов да го изкорми.
Но нито Ки, нито котката помръдваха. Сега брат му стоеше над тях. Тобин осъзна, че се е затичал, едва когато обви ръце около огромния врат на котката и издърпа главата й далеч от гърлото на приятеля си. Животното бе отпуснато и неподвижно.
— Ки! Ки, мъртъв ли си? — извика Тобин, опитвайки се да отмести тежкия труп от приятеля си.
— Не мисля — долетя слаб отговор. Ки също започна да бута и двамата успяха да търколят котката на една страна. Оръженосецът изникна блед и треперещ, но недвусмислено жив. Предницата на туниката му бе разкъсана, а по вървите се стичаше кръв, идваща от дълъг разрез на врата му. Двамата мълчаливо се загледаха в трупа на котката. Жълтите очи се бяха вторачили невиждащо. Тъмна кръв багреше снега под зиналите й челюсти.
Ки първи можа да проговори, изругавайки с писклив глас.
— Какво стана?
— Мисля, че брат ми я уби! — Тобин удивено се взираше в призрака, приклекнал край мъртвата котка. — Той се изправи между мен и нея и я спря. Но тогава ти дотича с… Какво те беше прихванало, да скочиш насреща й с пръчка?
Ки издърпа фигурката, която винаги носеше около врата си.
— Аз съм твой оръженосец. Само това можах да намеря и…
Той млъкна, взирайки се с отворена уста над рамото на Тобин.
Принцът настръхна. Дали дивите котки ловуваха по двойки? Или на глутници? Той бързо се обърна, при което изгуби равновесие и тупна на земята.
Лел стоеше на няколко крачки от тях. Изглеждаше все така мръсна и парцалива. Въобще нямаше вид на изненадана да ги намери тук край трупа на котката.
— Мен ли търси, кийса?
— Да. Надявам се не възразяваш, че казах на приятеля си… Той никога не е срещал вещица. И… И ти каза, че ще ме учиш на разни неща — довърши неловко Тобин. В падащия сумрак не можеше да види дали тя е ядосана.
— А наместо това намира голям маскар. — Тя побутна трупа с омотания си в парцали крак.
— Брат ми й попречи да се нахвърли върху мен. Тогава дойде Ки и я разсея и брат ми я уби…
— Аз убие. Брат не прави смърт.
Момчетата я погледнаха удивени.
— Ти? Но… но как? — попита Тобин.
Лел изсумтя.
— Аз вещица. — Тя приклекна и обгърна лицето му между грубите си длани. — Ти ранен, кийса?
— Не.
— Ти? — Тя посегна да докосне врата на Ки.
Ки поклати глава.
— Добре. — Лел се ухили, показвайки липсващите си зъби. — Ти Тобин смел другар. Ти има глас, кийса?
Момчето се изчерви.
— Не зная какво да кажа на една вещица.
— Каже: „здравей, вещице“, например?
Ки коленичи и се поклони, сякаш тя беше дама.
— Здравейте, госпожо Лел. И ви благодаря! Задължен съм ви.
Лел постави ръка на главата му. За миг на Тобин му се стори, че зърва някаква тъга в очите й. Прониза го неприятен хлад. Но това изражение бе изчезнало, когато тя се обърна и прегърна Тобин. Той понесе това сковано. Тя все още не ухаеше много добре.
За момент Лел го притисна и прошепна:
— Това добро кийса. Ти добър към него? Пази го?
— Да го пазя? От кого?
— Разбере, кога дойде време. — Лел допря пръст до гръдта му. — Помни тук, не забравя.
— Няма.
Тобин се отдръпна от нея. Брат му стоеше много наблизо и той се опита да му благодари. Както винаги, ръката му усети единствено хладен въздух в очертанията на духа.
— Как разбрахте, че сме тук? — попита Ки.
— Аз вижда ви много пъти, да види какъв приятел мой Тобин има. Бъде чудесни бойци заедно. — Вещицата докосна челото си. — Вижда тук. — Погледна към Тобин, сетне посочи към крепостта. — Ти има нов учител. Харесва?
— Не. Той прави магия, но не като твоята. Предимно ни учи как да четем и смятаме.
— Той даже се опита и да ни учи да танцуваме, но прилича на чапла — каза й Ки. — Ще дойдете ли с нас, госпожо? Домът не е мой, за да ви предложа гостоприемство, но вие спасихте живота ми. Студено е, а готвачката е приготвила пай от желирано месо.