Още смях — и рев от страна на Тарин. Изглежда Ки бе научил Тобин как се правят и употребяват снежни топки. Работата над снежния форт отстъпи пред разразилата се битка. Аркониел се изкушаваше да слезе и да се присъедини към тях, но топлият уют на кабинета надви.
Първата стъпка при създаването на магия, бе го учила Айя, беше да си представи желания резултат. Използването на заклинание започваше именно по този начин. Ако човек искаше да създаде огън, представяше си пламък, а после, съсредоточавайки се, позволяваше на формата да последва намерението.
Построяването на нова магия се състоеше в откриването на стъпките, които да превърнат намерението в реалност.
В началото, докато още не беше привиквал с новата си роля, а вълнението от подреждането на собствения кабинет още занимаваше ума му, Аркониел беше насочил старанието си към усъвършенстване на досегашните си алхимични и магични умения. Вече установил рутина и с настъпването на зимата, той започна да си мисли за срещата си с Лел.
Силата й все още смущаваше сънищата му. Чувстваше топлината й и долавяше неопитомената й миризма. Всеки път се будеше сепнато, с разтуптяно сърце. На дневна светлина му беше лесно да загърби тези залитания на все още неовладяното си тяло.
Но днес към този спомен го върна не чувствеността, а онова, което я бе видял да прави. И един сън.
Прожектирането на образ беше позната магия — трудна за овладяване, но не рядкост. Айя можеше да го прави, на няколко пъти Аркониел също бе постигал дребен успех. Но магията на ореските имаше ограничения. Образът можеше да бъде единствено силуетът на магьосника — и то изглеждащ много неестествен. Но във въпросния ден бе зърнал Лел сякаш през прозорец. Върху нея падаше дневна светлина, можеше да види обграждащата я растителност. Тогава не беше видял въпросното място и образът нямаше как да е взет от ума му. Лел му се беше показала, сякаш бе отворила прозорец във въздуха.
Прозорец във въздуха.
Този образ го бе споходил тази сутрин. До този момент бе използвал магии за изчезване, опитвайки се да ги промени в съчетание на форма и движение. Нищо не бе проработило.
Но идеята, изникнала в разбуждащото се негово съзнание, беше различна. В предхождалия го сън той отново беше видял Лел да се носи сред светлина, която беше различна от обгръщащата го. Тя беше гола и го викаше при себе си, сякаш го подканваше да пристъпи през кръглия отвор и веднага да дойде при нея. В съня бе се различил някакъв проход или тунел, свързващ ги сред стени променяща се зелена светлина. В съня си знаеше, че е на път да разкрие нужната тайна, но образът на вещицата беше изникнал отново и магьосникът се беше събудил.
Размишлявайки над това, друга, отдавна забравена и привидно отделна от това мисъл, го беше споходила. Двамата с Айя веднъж бяха изследвали тунели в основата на древен връх в северните земи. Те му напомняха на големи къртичи проходи, но стените им изглеждаха гладки като стъкло, без следи от копаене. Айя бе заявила, че планината по някакъв начин ги е създала сама. И му беше показала парчета обсидиан, в които имаше миниатюрни копия на тези тунели.
Магьосникът се настани край работната си маса и се опита да си припомни съня. Прогони разсейващия го образ на вещицата и се съсредоточи върху прозореца във въздуха… не, не прозорец, а тунел! Лесно беше да си го представи, но как да създаде подобно нещо, след като не разбираше как планината го е постигнала? През нито едно от пътуванията си с Айя не бяха открили подобно заклинание. Тук, в новооткритото си уединение, той се зае да състави някакъв механизъм, който можеше да осъществи видението му.
Както често правеше през последните няколко седмици, Аркониел посегна към една купа и взе бобово зърно. То беше голямо колкото половината нокът на палеца му, тъмночервено на цвят, покрито с бели петънца. Притисна купата между палец и показалец, запечатвайки теглото и усета му в паметта си.
Задържал образа на зърното в съзнанието си, той го постави на масата пред себе си, заедно с кутия за сол, която готвачката неохотно му беше отстъпила. Съсредоточавайки се, той побутна бобеното зърно, отдръпна ръката си и насочи мисълта си към него, издигайки го на един фут над дъбовия плот. Сетне насочи цялата си концентрация, представяйки си тунела, заповядвайки на зърното да открие път в затворената кутия.