Зърното действително се задвижи, но по обичайния прозаичен начин. Полетя към кутията и се удари в капака тъй силно, че се разцепи на две. Половинките отхвърчаха в противоположни посоки, трополейки по каменния под, покрит с множество техни събратя.
Магьосникът изруга и отпусна ръце в шепите си. Бобът, който бе използвал през последните седмици, стигаше за казан супа. Но резултатът не се бе променил…
Прекара още час, размишлявайки как може да създаде подобен проход, но си спечели единствено главоболие.
Аркониел реши да се съсредоточи над по-надеждни магии. От един тегел измъкна новосъздадения огнен камък, сложи го на поднос пред себе си и му заповяда да гори. Червено-кафявото парченце тутакси се обгърна в пламък, който щеше да остане, докато не му бъдеше заповядано противното.
Над него върху триножник остави съд с дъждовна вода да кипне и отиде да вземе билките, нужни за отварата на Минир за проблеми със съня.
Сместа смърдеше ужасно, но Аркониел не се впечатляваше. Издигането на първите мехурчета породи у него чувство на задоволство. Нужните съставки бе събирал лично. Изготвянето на подобни смеси от магия и материални неща успокояваше нервите му — винаги беше приятно да има готов продукт след магията. Огненият камък също беше негово дело. Останките от последната тухла, която беше създал, още лежаха на една дъска наблизо, редом с чука, с който я беше разбил. Този запас щеше да стигне на домакинството до пролетта.
Уханието на билките отново му напомни за Лел, този път за пътуването им до Еро. Тя неизменно бе използвала всяко спиране, за да търси билки. Лицето му пламна от срам, когато се сети за тогавашното си пренебрежение към нея.
Тогава изникнаха и по-пресните спомени за татуираната й кожа и прошепнатите обещания, накарали го да се размърда неспокойно.
Дали тя бе видяла мечтата му? Дали нарочно му беше показала този трик, за да го привлече? По време на тогавашното пътуване до Еро много пъти я бе усещал да се докосва до ума му. Колко пъти бе се промъквала там неканена?
Той се надигна от табуретката и отиде до прозореца. Късните следобедни сенки се протягаха под крепостта, луната — започнала да старее — тъкмо се издигаше. Тарин и момчетата ги нямаше. Фортът им стоеше самотен сред снега, обграден със стъпки. Самотна диря се отправяше надолу към реката.
Голите стволове и клони на гората рязко изпъкваха с чернотата си. Скоро снежните бури щяха да зачестят и да вледенят пътищата чак до пролетта. Крепостта беше добре запасена с провизии и дърва, но как щеше да оцелее една дребна боса жена, пък макар и вещица? Изобщо как беше оцеляла тук толкова дълго?
И къде беше сега?
Той се протегна, мъчейки се да не обръща внимание на носещия вина копнеж. Надникна през прозореца, за да прогони внезапно обгърналата го топлина.
От това място можеше да чуе дрънченето на съдове, произтичащо от кухнята, както и приглушеното трополене на копита някъде зад крепостта. Аркониел закри очи с ръка и разгърна дирещо заклинание по планинския път. Вече почти не отстъпваше на Айя в изпълнението му. Можеше да вижда на няколко мили разстояние.
От птичи поглед той зърна Тобин и Ки да галопират към дома, развели плащове. Все още се намираха на известно разстояние и бързаха да се приберат преди залез. Преди няколко седмици бяха закъснели и Нари ги бе наказала с двудневно заточение вътре, което момчетата бяха понесли изключително тъжно.
Аркониел се усмихна. Както винаги — Ки говореше, а Тобин се смееше. Но внезапно и двамата спряха толкова рязко, че конете им се изправиха на задни крака сред облаци снежен прах. Трета фигура изникна пред мистичния взор на магьосника, изненадвайки го.
Лел.
Беше наметната в дълга кожа, над която бе разстлала косите си. Момчетата слязоха и отидоха при нея, поздравявайки я. Аркониел не можеше да чуе думите им, но достатъчно ясно разпознаваше лицата им. Това не беше среща на непознати.
Вещицата се усмихна топло, когато взе ръката на Ки. Тобин й каза нещо и тя докосна зачервената му от студ буза.
Магьосникът потръпна, припомняйки си как същите тези пръсти бяха рязали и шили, сплитайки души заедно.
Разговаряха кратко, след което момчетата отново се качиха на конете и продължиха пътя си. Аркониел запази погледа си над вещицата, макар вече да усещаше, че няма да може да поддържа магията още дълго. Той притисна пръсти над клепачите си, усилвайки концентрация.