— Не бих имал нищо против да ми пазиш гърба — продължи боецът, събирайки камъните, за да ги хвърли отново. Огънят заблестя по халцедоните в ръката му. — За магьосниците не мога да кажа, но познавам хората. Ти не си от онези, които превиват гръбнак. Не смятам, че Айя би те взела, ако беше обратното. Или щеше да ти остави онази торба.
Тарин погледна към него, преди Аркониел да е успял да скрие изненадата си.
— О, не любопитствам. Но и не съм сляп. Щом тя ти се доверява, това е достатъчно.
И двамата не казаха нищо повече по въпроса, ала Аркониел се радваше, че този човек е благосклонен към него.
Щеше му се да бъде и толкова сигурен в мнението, което Лел имаше за него. Той копнееше за нея, често насочвайки мислите си нощем, но вещицата оставаше непреклонна — позволяваше му да я намери, само когато тя пожелаеше. Никакво дирещо заклинание не бе в състояние да я открие. Аркониел бе ходил и лично в гората, за да търси дъба, но също безуспешно. Тя решаваше кога ще бъде намерена.
Понякога я откриваше заедно с момчетата. Тогава четиримата се разхождаха из гората като някакво селско семейство. Беше приятно. С усмивка си мислеше каква ли гледка представляват. На дневна светлина годините й личаха и Аркониел се чувстваше по-сроден с Тобин и Ки.
Но когато се срещнеха сами, беше съвсем различно. Сливаха се със същата разпаленост, както и първият път. Вече и двамата не виждаха в това „отплата“. Сред плама на срещите им Аркониел сякаш се въплъщаваше в стихии. Когато накрая отвореше очи, виждаше силата на богинята на Лел да блести в очите й, а също и тъмните символи по кожата й, които тя му показваше само тогава.
Сетне двамата лежаха на сламеника й и вещицата му показваше магическите си умения. Голяма част от демонстрираното целеше да отстрани отвращението му към кръвна магия.
В началото тя го научи да „разчита кръвта“. Подаваше му окървавено парче плат или кора. Докосвайки го с пръсти и с ума си, Аркониел скоро се научи да разпознава създанието, на което бе принадлежала. С напредването на уроците се научи да влиза в съзнанието на съществото, сякаш е още живо, както и да вижда през очите му. Като лисица се промъкваше из поляната и изравяше тромави мишки изпод заледената трева. Като орел се рееше високо в небето, дирейки плячка. Най-странният от тези опити го превърна в пъстърва. Под речния лед той видя женски пръстен да сияе сред камънаците.
В качеството на последно изпитание Лел му даде капка от собствената си кръв. Магьосникът се намери под кожата й. Простите умове на животните бяха му предоставили единствено образи, обгърнати в сивота. Но сега усети тялото на вещицата около себе си, сякаш носеше плътта й като дреха. Усещаше гърдите й под окъсаната рокля, болката, която измъчваше левия й глезен, топлината, останала от сношението им. След миг объркване осъзна, че вижда себе си през нейните очи. Тялото му лежеше на сламеник до огъня, неподвижно като труп. Със смесица от любопитство и раздразнение той огледа дългите си окосмени крайници и ребрата под бялата си кожа. Лицето му беше възторжено, подобно на Оракул, докоснат от бога.
Но не можа да чуе мислите на Лел. Тях тя избра да не сподели.
Когато страхът му от магията й отслабна, тя започна да му преподава основните неща за призраци и духове.
— Как направи промяната у Тобин? — попита той един ден сред стенещия около дъба вятър.
— Видя.
— Видях те да разменяш парче кожа между тях. То ли задържа магията?
— То прави кожата една кожа — отвърна тя, дирейки точните думи. — Когато Тобин отново трябва да стане момиче, тази кожа трябва да бъде махната.
Аркониел не играеше единствено ролята на ученик. Помагаше на Лел да усвои повече от езика му и също така я научи на всичките му познати начини да създава огън. Сравнявайки магии, двамата откриха, че могат да призовават огън и да се промъкват, без да оставят следи.
Той й показа метода на ореските за разпознаване на магьосник, а Лел се опита да му покаже как създава „тунела във въздуха“. Но последното се оказа по-трудно, отколкото Аркониел бе очаквал. Проблемът не беше в прошепнатите думи или в движенията на ръката, а в някакъв умствен ход, който не можеше да разбере, а вещицата не можеше да обясни.
— С времето ще го усвоиш — уверяваше го отново и отново тя. — Ще стане.
За огромно неудоволствие на магьосника, с Тобин напредваше най-малко. Детето бе възпитано и изглеждаше решено да узнае всичко, което Аркониел се опитваше да го научи, ала между тях винаги оставаше някакво непреодолимо разстояние.