Но сега той мислеше над Тариновите думи. Майка му се намираше в Еро.
Не си спомняше много от онзи отвратителен ден, но знаеше, че когато вече му позволяваха да става от леглото, кралят си беше отишъл. Майка му също.
Подобно на кристал, потопен в някой от алхимическите разтвори на Аркониел, мисълта оформи години полуосъзнати спомени в единствено остро убеждение: кралят бе отвел майка му. Замъгленият му от мъка ум не можеше да се откъсне от това, както е невъзможно да се забрави за развален зъб.
Не, прошепна брат му в тъмното.
— Майка ми умря, когато бях на шест — тихо каза Ки, връщайки го в реалността.
— Как? — Макар да разговаряха непрекъснато, никога не бяха повдигали тази тема.
— Поряза си крака на коса и раната не искаше да зараства. — Намек за някогашния диалект изникна. — Кракът й целият почерня, а челюстите й се вкочаниха. И тя умря. Земята беше замръзнала, затова татко я остави горе в плевника, увита в одеяло. Понякога, когато бях самотен, отивах и се качвах при нея. Понякога дори отгръщах одеялото, за да видя лицето й отново. Погребахме я през пролетта, преди листата да са разцъфнали отново. Тогава татко доведе Сикора вкъщи, коремът й вече беше издут. Помня как се взирах в него, докато пеехме над гроба на мама. — Гласът му се задави.
— Получил си нова майка — промърмори Тобин, внезапно почувствал се много уморен. — А аз сега си нямам нито майка, нито баща.
Ки го притисна по-силно.
— Дали ще те пуснат да дойдеш с мен? Още една глава няма да се забележи.
Все така измъчван от вътрешна болка, със сухи очи, Тобин се унесе и засънува как спи край Ки сред голяма купчина деца с кестенява коса, свити като кученца. А навън лежаха мъртви майки.
Глава тридесет и четвърта
Аркониел се събуди със схванат врат точно на разсъмване. Бе приседнал в един ъгъл край светилището, възнамерявайки да бди с останалите, но по някое време през нощта неусетно бе задрямал.
Поне не съм единственият заспал, помисли си магьосникът, като се огледа.
Лампата край светилището още гореше и на нейната бледа светлина можеше да види легналите върху пейки и до камината. Тобин и Ки се бяха сгушили до стълбите, опрели гърбове до стената.
Само бойците бяха останали будни, прекарали нощта на колене, за да почетат човека, когото бяха следвали толкова дълго.
Аркониел огледа изморените им лица. Нианис и Солари му бяха непознати. От снощните думи на Нари и готвачката бе разбрал, че и двамата са били верни васали на херцога. Може би щяха да бъдат и верни съюзници на дъщеря му.
Той отново погледна Тобин — момчето по нищо не се отличаваше от което и да е бездомно дете от Еро, заспало с гръб, облегнат на стената. Аркониел въздъхна, припомняйки си това, което Айя му беше разказвала за собствените си видения.
Прекалено неспокоен, за да заспи отново, магьосникът излезе навън и отиде до моста, за да наблюдава как слънцето изгрява. Няколко елена пасяха на ръба на поляната, а още няколко се намираха до реката. Голяма бяла чапла търсеше закуска. Дори и по това време се разбираше, че денят се очертава да бъде горещ.
Аркониел седна на средата на моста и увеси крака.
— И сега какво, Светлоносни? — тихо запита той. — Какво се очаква да сторим, ако онези, които трябва да защитават детето, биват отнесени?
Той зачака в мълчание, молейки се за някакъв знак. Но виждаше само огненото слънце на Сакор, взиращо се в лицето му. Магьосникът въздъхна и започна да съчинява писмо на Айя, опитвайки се да я убеди да остави странстванията си и да дойде при него. Не бе получавал вести от нея месеци наред, дори не беше сигурен за къде да го адресира.
Не беше напреднал особено, когато чу вратата зад него да се отваря. Тарин закрачи по моста и се настани до него, насочил поглед към поляната, сключил ръце между коленете си. Лицето му беше бледо и прорязано от печал. Утринната светлина извличаше цвета от очите му.
— Изглеждаш изтощен — каза Аркониел.
Тарин бавно кимна.
— Какво мислиш, че ще стане сега?