— Да. Само…
Аркониел изучаваше измъченото му лице. Мъжът се мъчеше да намери думи.
— Чудиш се защо Риус не ти е казал повече… преди?
Тарин кимна, стиснал устни.
— Защото не е могъл — меко каза магьосникът. — Риус никога не се е съмнявал във верността ти, знай това. Някой ден ще мога да ти обясня всичко и тогава ще разбереш. Но никога не се съмнявай за неговата вяра в теб. Той е доказал това с последния си дъх, Тарин. Това, което ти е предал, беше най-съкровената тайна в живота му. Сега Тобин се нуждае от защита, а по-късно ще се нуждае от съюзници. Колко войници бихме могли да призовем днес, ако станеше нужда?
Тарин потри брадичка.
— Тобин още няма дванадесет, Аркониел. Прекалено млад, за да командва, прекалено млад дори да привлече следовници, освен ако не разполага с подкрепата на могъщ лорд. — Той посочи към крепостта. — Нианис и Солари са добри люде, ала Риус беше военачалникът, който водеше. Ако Тобин беше на шестнадесет или седемнадесет — или дори на петнадесет — нещата щяха да бъдат различни. Но сега единственият негов близък роднина с власт е кралят. И все пак…
— Да?
— Между нас да си остане, сред благородниците има и такива, които не биха стояли безучастно, ако някоя наследница на кралския род на Скала бъдеше заплашена, а също и такива, които помнят кой беше бащата на Тобин.
— Знаеш ли кои са те? На кого може да се довери Тобин?
— Като се има предвид какво представлява кралският двор днес, малцина са онези, на които бих поверил живота си. Но пък съм прекарал живота си край херцога и умея да определям как духа вятърът.
— Тук Тобин ще се нуждае от напътствията ти. Ами войниците, лоялни на Риус?
— Обикновените хора са привързани към земята, която обработват. Служат на онзи, който притежава въпросните земи. Докато Тобин не порасне, предполагам, че това ще бъде някой избраник на краля. — Той поклати глава. — Боя се, че много неща могат да се променят през това време. Несъмнено Ериус ще постави свои регенти и управители за имотите.
— За детето вече много неща се промениха — промърмори Аркониел. — Поне има късмет да разполага с лоялен човек като теб.
Тарин го потупа по рамото и се изправи.
— Някои служат за слава или от лоялност, някои за пари — каза мрачно капитанът. — Аз служех на Риус от обич. И на Тобин също.
— Обич. — Аркониел повдигна глава, привлечен от нещо в тона му. — Никога не съм те питал преди. Ти имаш имение някъде. Имаш ли семейство?
— Не.
Преди магьосникът да е успял да прочете лицето му, Тарин се обърна и пое към крепостта.
— Това добър човек — прошепна Лел. Гласът й се примеси с шумоленето на водата под нозете му.
— Зная — отвърна Аркониел, почувствал се успокоен от безтелесното й присъствие. — Знаеш за лорд Риус.
— Братът ми каза.
— Какво да правя, Лел? Кралят го иска в Еро.
— Дръж Ки край него.
Аркониел се засмя горчиво.
— Това ли е всичко? Радвам се да го чуя. Лел?
Но тя вече си беше отишла.
Глава тридесет и пета
Сутринта след бдението Тобин се събуди, изпълнен със странно спокойствие. Ки все още спеше, опрял ръка върху бузата му. Принцът остана неподвижен, опитвайки се да проумее чудатата празнота под ребрата си. Не беше същото, както когато майка му бе умряла. Баща му бе загинал от воинска смърт, падайки с чест на бойното поле.
Ки му тежеше. Тобин се размърда, за да облекчи тежестта му. Другото момче сепнато се изправи.
— Тоб, добре ли си?
— Да.
Поне още можеше да говори. Но се чувстваше празен като яма, като вирчето край дъба на Лел. Сякаш беше и същевременно се взираше в тъмната вода, чакайки нещо. Но не знаеше какво.
Той се изправи и отиде до светилището, за да се помоли за баща си. Тарин и благородниците ги нямаше, обаче Кони и някои от останалите още стояха на колене.
— Трябваше да остана да бдя с вас — промърмори принцът, засрамен, че е спал.
— Никой не е очаквал това, Тобин — топло каза Кони. — Ние проливахме кръв с него. Но можеш да направиш дарове за светилището. Петдесет и един восъчни коня, по един за всяка година от живота му.
Кони видя корена, оставен от брата, и понечи да го махне. Тобин го спря.