— Какво ще правим, магьоснико? Негодникът вижда сираче, заобиколено от прислуга — и си мисли, че може да се вживява за господаря в къщата на покойник!
— Не бива да проливаме кръв. — Аркониел се замисли за момент, сетне се усмихна. — Мисля, че е време принц Тобин на свой ред да постави няколко условия. Прати ми го. А вие с Нари успокойте Ки. Трябва да говоря с принца насаме.
Тобин влезе в кабинета след няколко минути, блед, но примирен.
— Ки още не е убил някого, нали?
Принцът не се усмихна:
— Лорд Орун казва, че трябва да тръгнем незабавно.
— Как ти се струва той?
— Той е надут, помпозен глупак, когото кралят е оставил в тила, понеже не го бива за битка.
— Добре умееш да преценяваш хората. Ами ти кой си?
— Аз? Какво искаш да кажеш?
Аркониел скръсти ръце.
— Ти си принц Тобин, син на принцеса Ариани, която трябваше да бъде кралица на Скала. Ти си първородният син на херцог Риус, владетел на Атион и Цирна, най-богатият лорд и най-великият воин в кралството. Ти си племенник на краля и братовчед на сина му, бъдещия крал. Без значение колко управители и закрилници поставят между теб и онова, което ти се полага по право, не бива да го забравяш нито за миг — нито да позволяваш на друг да забрави. Ти си благородник с царска кръв, Тобин, благопристоен, храбър и честен. Стотици пъти съм те виждал да потвърждаваш това.
Но сега ти предстои да отидеш в кралския двор и трябва да се научиш да си служиш с маски. Срещу хора като Орун трябва да използваш собствените им оръжия: гордост, арогантност, презрение или каквито техни подобия може да сътвори честното ти сърце. Не бива да си представяш, че баща ти би се отнасял с подобен пес с по-голямо уважение, отколкото му е предоставено насреща. Ако някой те удари по лицето, ти трябва да го зашлевиш по-силно. Разбираш ли?
— Но… Но той е лорд и вуйчо го…
— А пък ти си принц и воин. Вуйчо ти ще види това, когато се върне. А междувременно ще трябва да си изградиш репутация. Бъди любезен към онези, които те почитат, но не проявявай никаква милост към онези, които не го правят.
Тобин внимателно размишляваше над думите му. Накрая момчето повдигна глава и кимна.
— Значи не трябва да бъда любезен към лорд Орун, макар че той ми е гост?
— Отнесъл се е грубо. Не му дължиш нищо повече от уверението, че под покрива ти няма да го сполети беда. Ти вече си му предоставил това, отпращайки духа. — Аркониел отново се усмихна. — С което се справи добре, между другото. Я кажи, ако му кажеш да създаде смут, ще го стори ли?
— Не зная. Никога не съм го карал да прави нищо, само да спре.
— А искаш ли да разбереш?
Тобин се навъси.
— Не искам да наранява никого. Дори Орун.
— Не, разбира се. Обаче лорд Орун няма да знае това, нали? Сега трябва да слезеш долу и да уведомиш госта, че ще ти е нужно време до утре, за да приведеш домакинството си в ред.
— Ами ако не се съгласи?
— Тогава се надявам, че духът ще бъде достатъчно любезен да покаже неудовлетворението ти. Той тук ли е? Не? Защо не го повикаш?
Принцът все още изглеждаше леко засрамен, изричайки думите, макар това да не беше първият път, когато магьосникът го виждаше. Аркониел усети как въздухът се променя. По начина, по който Тобин леко извърна глава, разбра, че призракът се е появил зад табуретката. Мъжът леко се размърда. Не му се нравеше мисълта, че зад гърба му има невидим гост.
— Ще ми помогнеш ли? — попита Тобин.
— Какво казва?
— Нищо. Но мисля, че ще го направи. — Принцът се замисли за нещо и се навъси. — Къде ще спи лорд Орун, ако остане да пренощува тук? Единствената ни гостна стая е твоята.
Аркониел знаеше, че стаите на Риус и Ариани са свободни, но не можеше да понесе мисълта този плужек да бъде толкова близо до момчетата.
— Бихме могли да го сложим в кулата. — Не го беше казал сериозно, ала сепнатото изражение на Тобин уби усмивката му. — Шегувам се, Тобин, и то неуспешно. Ще трябва да се задоволи със залата. Слугите да му донесат легло с балдахин. И за хералда също. Все пак в провинциално имение няма от какво да се оплакват.
Принцът понечи да тръгне. Внезапен проблясък на страх и привързаност накара Аркониел да го спре. Но когато Тобин отново се обърна към него, магьосникът не знаеше откъде да започне. Полагайки неловко ръка върху рамото му, той поде:
— Ще трябва да идеш с него. И в града животът ще бъде различен. Тук си водил тъй спокоен живот, заобиколен от хора, на които имаш доверие. В столицата няма да бъде така. — Мъчеше се да намери подходящите думи. — Ако някой се опита…