Благородникът се дръпна от него, обръщайки се към Тобин, за да го дари с фалшива усмивка.
— Както желаете, Ваше Височество. Но аз се боя от духа, който обитава тази зала. Не разполагате ли с по-удачно помещение, което да предложите на гостите си.
— Не, милорд, не разполагам. Но ви уверявам в честта си, че никой, който ми желае доброто, не ще бъде наранен под моя покрив. Ще ме придружите ли да пояздим, докато бъде приготвена вечерята?
Аркониел се чувстваше странно да се крие на горния етаж, но пък беше удобно за наблюдение. Тъй като не беше видял следи от магьосника, споменат от духа, той си позволяваше да използва магия, проследявайки Тобин, който заедно със спътниците си бе повел Орун и неколцина от антуража му по една мъчителна планинска пътека.
Обмисляше какво да пише на Айя, когато Нари почука на вратата му и надникна.
— Тук има един човек, с когото мисля, че е добре да говориш, Аркониел.
Магьосникът с тревога видя как в стаята влиза един от войниците на Орун. Изглеждаше приятен на вид младеж, но в първия момент Аркониел забеляза единствено червено-златната емблема и меча му. Готов да си послужи със смъртоносно заклинание, той бавно се изправи и се поклони.
— Какво искаш?
Войникът затвори вратата и се поклони на свой ред.
— Айя изпраща поздрави. Каза ми да ти дам това като знак за моята благонадеждност.
Аркониел внимателно се приближи, все така нащрек, и видя, че посетителят държи малко камъче в протегнатата си длан.
Магьосникът го взе и го обви с юмрука си, усещайки същината на Айя, вложена в камъка. Това бе един от знаците, които тя оставаше на онези, според нея достойни да помогнат на Тобин.
Но когато отново повдигна очи към мъжа, Аркониел възкликна сподавено. Наместо войник, пред себе си видя човек, само смътно напомнящ на посетителя. Беше рус, със светла кожа, а чертите му показваха наличието на ауренфейска кръв.
— Ти си метаморф?
— Не, само умея да замъглявам умовете. Казвам се Иоли от Кес. Срещнах господарката ти миналото лято, докато се преструвах на просяк и преджобвах хората. Тя ме хвана и ми каза, че имала по-добра работа за мен. Тогава още не знаех.
— Не си знаел, че владееш магия?
Иоли сви рамене.
— Знаех, че мога да замъглявам съзнания и да карам невежите хора да изпълняват нарежданията ми. Тя ме изпрати да уча при жена на име Виришан в Илеар. Познаваш ли я?
— Да, преди няколко години презимувахме при нея. Срещал съм хора с твоето умение преди, но… — Аркониел възхитено поклати глава, когато Иоли отново прие формата на войника. — И то да оставаш незасечен. Това е рядък дар.
Младежът се подсмихна засрамено.
— Страхувам се, че това е единственият ми талант, но пък Вири наистина казваше, че съм най-добрият, когото е виждала. Бях сънувал виденията, Аркониел. Това бе видяла в мен Айя. Тя ми каза, че синът на Ариани по някакъв начин е част от тях и че трябва да бъде защитен. Свърза се с мен, когато научила за смъртта на херцога. Пристигнах в Еро тъкмо навреме, за да се смеся с хората на Орун и…
— Почакай. — Аркониел вдигна ръка. — Как бих могъл да зная, че казваш истината? Как мога да съм сигурен, че в момента не замъгляваш ума ми, извличайки мои мисли, за да се престориш, че притежаваш знание?
Иоли взе ръката му и я допря до челото си.
— Докосни ума ми. Разчети сърцето ми. Айя казва, че умееш.
— Магията не е приятна.
— Зная — отвърна младежът. Личеше, че и друг път е бил подлаган на подобен тест. — Спокойно. Знаех, че ще го сториш.
Аркониел погледна в ума му — не бегъл поглед, а дълбоко вторачване в сърцевината на човека, който стоеше доверчиво под ръката му. Магията наистина не беше приятна и никога не се използваше без разрешение. Иоли не го спря, макар да стенеше и да стискаше рамото му, за да запази равновесие.
Аркониел извлече същината на живота му като сок от зрял грозд. Кратък живот, грозен в началните си детайли. Иоли бе отраснал на пристанището, рано останал сирак, използващ вродените си умения от малък, за да оцелява. Преди Айя да го открие, талантът му бе останал неразвит и скромен, но веднъж разгърнат правилно, потенциалът му беше удивителен. Действително нямаше да стане истински магьосник, ала като шпионин беше незаменим.
Магьосникът го пусна.
— Значи това е всичко, което умееш?