— Но тогава защо му е било на татко да си има работа с нея, след като…
— На тази тема ще се върнем, когато си по-голям, принце. Сега от теб искам да имаш вяра в бащината си чест и да ми обещаеш, че ще пазиш духа и Лел в тайна.
Тобин разместваше един от краката на куклата.
— Добре, но понякога той просто си прави, каквото си иска.
— Тогава се старай да го контролираш — и заради себе си, и заради Ки.
— Ки?
Аркониел опря лакти на коленете си.
— Тук двамата живяхте като приятели и братя. Като равни. Но в двора ще научиш, че не сте. Докато не станеш пълнолетен, приятелството ти с него е единствената му защита. И прищевките на вуйчо ти. Ако ти бъдеш обвинен в некромантство, кралят може и да те пощади, но Ки ще бъде екзекутиран по ужасно мъчителен начин.
Тобин пребледня.
— Но духът няма нищо общо с него!
— Не би имало значение, Тобин. Това се опитвам да ти покажа. Няма нищо общо с истината. Достатъчно е само някой Гонач да отправи обвинение. В последно време се случва често. Велики магьосници, които през живота си не са наранили никого, биват изгорени живи заради слухове.
— Но защо?
— В пламенността си да служат на краля, те са поели по различен от нас път. Не мога да го обясня, защото аз самият не разбирам. Обещай ми, че ще бъдеш внимателен и че ще накараш и Ки да се пази.
Тобин въздъхна.
— Ще ми се да можеше да не отивам. Не исках да пътувам така. Исках да бъда с татко, да видя Атион и Еро и да ида на война, но… — Той замлъкна и разтърка очите си.
— Зная. Но Илиор умее да насочва стъпките ни към верния път, без да осветява със светлината си далеч напред. Имай вяра в това — и в добрите приятели, които Светлоносителят ти изпраща.
— Илиор? — Тобин го погледна със съмнение.
— И Сакор също — бързо добави Аркониел. — Но погледни чий белег носиш на брадичката си.
— А куклата? Какво ще правя с нея?
Магьосникът взе чувала.
— Това ще свърши работа.
Момчето го погледна изтормозено.
— Не разбираш. Ами ако принцът я види? Или наставникът? Или Ки?
— И какво? — Аркониел с удивление видя Тобин да се изчервява. — Мислиш, че Ки ще си развали мнението за теб?
— Защо мислиш я бях скрил в кулата?
— Е, аз я видях, но не съм си променил мнението.
Тобин подбели очи.
— Ти си магьосник.
Аркониел се засмя:
— Нима мъжествеността ми току-що бе подложена на съмнение?
— Ти не си боец! — Някаква силна емоция разтърсваше принца, карайки очите му да блестят, а гласа му да трепери. — На воините не им трябват кукли. Имам тази, само защото Лел каза така. За духа.
Аркониел го наблюдаваше внимателно. Начинът, по който Тобин стискаше кривата кукла, опровергаваше всяка изречена от него дума.
От нея, поправи се мислено. За пръв път от много време насам го стори, макар че не виждаше белег от скритата принцеса в гневното момче пред себе си — освен може би в начина, по който силните, мазолести ръце нито стискаха, нито захвърляха онова, от което се срамуваха.
— Смятам, че не си преценил правилно приятеля си — каза тихо Аркониел. — Тя ти е спомен от майка ти. Кой би те упрекнал за това? Ти най-добре ще прецениш как да се оправиш с това.
— Но…
Объркването се сражаваше с упоритост върху младото лице.
— Какво има?
— В нощта, когато Ки дойде, братът ми показа. Показа ми как Ки намира куклата, как всички бяха разочаровани и засрамени, че я имам. Точно както татко ми каза. А всичко, което ми бе показвал, се сбъдна. Поне така мисля. Помниш ли лисицата със счупения гръб? Освен това знаех кога Айя ще дойде. И… И той ми каза, че лорд Солари иска да ми вземе Атион.
— Ще съобщя това на Тарин. Що се отнася до другото… не зная. Възможно е духът да може да лъже. Или пък показаното ти от него да се променя с времето… или пък невинаги да разбираш какво ти показва. — Той посегна да го потупа по рамото и този път момчето му позволи. — Ти нямаш магия у себе си, но притежаваш известни видения. Трябвало е да ги споделиш с мен или Лел. Това е наш дар и наш дълг.