— Не се тревожи за нея. Този товар не е за теб. Грижи се за себе си и брат. И Ки.
Тя хвърли шепа билки и кости в огъня и се загледа в дима им.
— Лис мъж не ми харесва, но трябва да отидеш. Виждам пътя ти. Той те отвежда в смрадливия град на краля. Ти още не го познаваш. Не познаваш сърцето му. — Лел хвърли още билки и леко се залюля, присвила очи до цепки. Тогава тя въздъхна и се приведе толкова близо, че Тобин можеше да вижда само лицето й. — Ако видиш кръв, не казвай на никого. На никого.
— Като с куклата. — Тобин си помисли как за малко щеше да каже на Ки.
Лел кимна.
— Обичаш приятел, не му казваш. Ако видиш кръв, идваш тук при мен.
— Каква кръв, Лел? Аз съм воин. Ще виждам кръв!
— Може би ще виждаш, може би не. Но ако видиш… — Тя допря пръст до сърцето му. — Ще знаеш тук. И дойдеш при Лел.
Тя отново го бутна в гърдите, по-силно, и Тобин се събуди в леглото си. Ки тихичко похъркваше до него.
Тобин се обърна, размишлявайки за съня. Още усещаше допира на пръста й и меките кожи, върху които беше седял. Пророчески сън.
Така и не можа да реши дали трябва да пита Аркониел дали е било видение или обикновен сън. Наместо това се унесе.
Част трета
Из спомените на кралица Тамир Втора
Еро.
Когато си спомням града, същинското място, тъй слабо познато, се припокрива с образа на модела, който татко ми беше изработил. В сънищата ми дървени хора, глинени овце и восъчни гъски изпълват кривите улици. Плоскодънни кораби с платна от пергамент се плъзгат из прашното пристанище.
Само Дворцовият кръг е оцелял в спомените ми такъв, какъвто е… и онези, които живееха зад стените му.
Глава тридесет и осма
Беше двадесет и трети лентин, когато Тобин напусна замъка. Сбогува се призори и остави жените да плачат. Редом с Ки и Тарин, с бащината пепел на седлото и колона мъже след себе си, принцът насочи лице към Еро, решен да защитава честта на семейството си.
С изненада бе научил от лорд Орун, че пътят ще трае само един ден. Тъй като не бяха натоварени с много багаж, покриваха дълги отсечки от пътя в галоп и скоро оставиха Алистън зад себе си. Отвъд този градец познатият друм се сливаше в друг, който се виеше из гора. След няколко часа лесът отстъпи място на равнина, където реки разсичаха земите на имения.
Лорд Орун бе настоял за спазване на протокола, така че Тобин трябваше да язди заедно с него, а Тарин и Ки ги следваха. Мъжете от замъка, които също се бяха присъединили към тях, вече се наричаха телохранители на принц Тобин. Момчето бе подирило русокосия магьосник сред хората на Орун, но не можа да открие, защото трябваше да заеме челната си позиция.
Към средата на утрото достигнаха до широко езеро, отразяващо облаците. От другата му страна се издигаше красиво здание. Огромно ято диви гъски плуваха из него.
— Това имение някога е принадлежало на леля на майка ти — отбеляза Тарин.
— А на кого принадлежи сега? — попита принцът, удивлявайки се на величието, което сградата излъчваше.
— На краля.
— Атион толкова ли е голям?
— Сложи една до друга десет такива постройки и ще имаш приблизителна представа. Само че Атион е обградена с град, има ниви и високи стени.
Поглеждайки назад, Тобин можа да види, че планините вече се смаляват.
— Още колко остава, докато стигнем Еро?
— С бърз ход ще сме там още преди залез, принце — отвърна лорд Орун.
Тобин пришпори Госи, чудейки се как Алистън му бе изглеждал далеч, след като столицата беше само на ден езда път. Внезапно светът започна да му се струва много по-малък.
Точно по пладне прекосиха пазарен град на име Корма. Беше по-голям от Алистън и бе изпълнен с типичните търговци и земеделци. Но тук имаше и неколцина ауренфеи, омотали главите си с ярки ивици лилав плат. Сред тях имаше музиканти, свирещи на лира и флейта.
Лорд Орун спря в най-голямата странноприемница, за да се нахранят и да дадат почивка на конете. Гостилничарят му се поклони ниско, а на Тобин почти доземи, когато разбра кой е. Домакинът много се суети около тях и не спираше да им носи какви ли не гозби. Накрая отказа да приеме пари и заяви, че щял да се радва, ако принцът запази приятни спомени от гостилницата му. Тобин не беше свикнал да предизвиква такава суматоха и много се радваше, когато потеглиха отново.