Един от младежите на масата на оръженосците забърза към тях, понесъл прекрасно оръжие.
— Коленичи, за да бъдеш посветен — каза той на Ки.
Останалите оръженосци заликуваха и започнаха да удрят по масата с чашите си.
Тобин се радваше, но Ки изглеждаше колеблив, вперил странен поглед в него.
Тобин кимна:
— Ще бъдеш рицар.
Ки сведе глава и коленичи. Корин го докосна по раменете и бузите с плоската страна на меча.
— Стани, сър Ки — как беше? — Киротиус, рицар на Еро, компаньон на престолонаследника. Готово. — Корин подхвърли меча обратно към оръженосеца си сред ново трополене на чаши.
Ки стана и неуверено се огледа.
— Вече съм рицар?
— Да. — Порион го потупа по раменете. — Посрещнете младия си брат, оръженосци. Дайте му пълна чаша и хубаво място на масата.
И отново затропаха чаши.
Хвърляйки един последен колеблив поглед към Тобин, Ки отиде да се присъедини към останалите оръженосци.
Корин отведе братовчед си до голямата маса и го настани от дясната си страна. Пирът отдавна бе приключил. Покривката беше покрита с кожи, кости и черупки, но за Тобин моментално донесоха нови блюда.
— А сега да ти представя новите ти братя — обяви Корин. — Тази нощ няма да те занимавам с потекла. Това е Калиел. — Корин разроши красивото русокосо момче от лявата си страна. — Червеният мечок с мърлявата брада до него е дъртакът Зустра. Сетне идват Олбън, Орниъс, Урманис, Куирион, Никидес и Лута, който, преди пристигането ти, беше нашето дребосъче.
Всяко от момчетата се изправяше и се здрависваше с Тобин, влагайки в поздрава си различна степен интерес и топлота. Допирът с тях му се струваше странен. Трябваха му няколко мига, за да разбере на какво се дължи това — дланите им бяха гладки.
Усмивката на Лута беше най-широка.
— Приветствия, принц Тобин. Сега отново можем да се упражняваме по бройки.
Имаше остро лице, което напомняше на мише, но пък кафявите му очи бяха дружелюбни.
Пирът продължи. Корин се разпореждаше за всичко с авторитет, подобаващ повече на крал, а не на престолонаследник. С изключение на Зустра, всички на масата изглеждаха по-малки от Корин, ала говореха, сякаш вече притежават именията си — обсъждаха коне, реколти и битки. И също така пиеха като големи. Чашата на принц Корин неизменно стоеше в ръката му, а виночерпец — до рамото му. Порион също се бе настанил на масата. Съумяваше да наблюдава принца, без да го поглежда прекалено често.
Останалите от компанията бяха деца на скалански благородници и чуждестранни сановници. Носеха украсени туники и пръстени и кинжали със скъпоценни камъни. На масата имаше и около дузина момичета със скъпо бродирани рокли. В косите им под воалите бяха вплетени панделки или бижута. Тобин не можа да запомни всичките им имена и титли. Но прояви внимание, когато едно тъмнокосо момче бе представено като ауренфей от Гедре. Преди Тобин не му бе обърнал внимание, защото момчето беше гологлаво.
— От Гедре? Ти си ауренфей?
— Да. Аз съм Аренгил и Марен Ортейл Солун Гедре от рода Кирнари. Приветствам те, принц Тобин и Риус.
Едно от по-големите момичета се приведе към Тобин, поставяйки ръка върху облегалката на стола му. Тя имаше кестенява коса, а острата й брадичка бе покрита с лунички. Тобин се замъчи да си спомни името й. Алия нещо си, херцогска дъщеря. Зелената й рокля бе обшита с перли и вече загатваше женски форми.
— Ауренфеите обожават дългите си имена — подсмихна се тя. — Обзалагам се на една златна монета, че няма да познаеш възрастта на Ари.
Всички простенаха, включително Корин.
— Алия, остави го!
Тя му се нацупи.
— Остави го да познае. Сигурно никога не е виждал ауренфей преди.
Аренгил въздъхна и опря брадичката си върху юмрук.
— Отгатни — предложи той.
Но Тобин бе виждал ауренфей и бе научил много за тях от баща си и Аркониел. Това изглеждаше на възрастта на Ки.
— Двадесет и девет? — предположи той.
Ари повдигна вежди.
— Всъщност двадесет и пет, но беше по-близо от повечето.
Всички се смяха, когато Алия с трясък остави монета на масата пред Тобин и изчезна.
— Не й обръщай внимание — изкиска се Корин, вече доста почерпен. — Кисела е, откакто брат й отиде в Мицена. — Той въздъхна и махна с ръка към сътрапезниците си. — Като всички ни. Всички по-големи момчета ги няма, с изключение на мен и клетниците, които са мои спътници. Сега всички щяхме да бъдем на бойното поле, ако имаше втори наследник, който да заеме мястото ми. Щеше да е различно, ако братята и сестрите ми бяха оживели. — Отпи голяма глътка от чашата си и мрачно погледна Тобин над ръба. — Ако сестрите ми бяха оцелели, Скала щеше да има кралица, както искаха жреците на луната, но сега имат само мен. Затова трябва да стоя тук, повит в коприна.