Едва мърдайки устни, принцът прошепна думите. Брат му изникна приклекнал до леглото, както винаги с неразгадаемо лице.
— Не бива да обикаляш наоколо — каза му той. — Стой до мен и прави, каквото ти казвам. Тук не е безопасно.
За негово удивление брат му кимна. Той бавно пролази напред, докосна гръдта на Тобин, сетне своята и отново се отдръпна.
Момчето се настани удобно и се прозина. Беше му приятно да има при себе си и друг от дома, пък бил той и призрак.
В Новия дворец, в крило, свързано с покоите на краля, понастоящем празни, магьосникът Нирин се размърда в съня си, притеснен от полуоформения образ, отказващ да придобие конкретност.
Глава четиридесета
Тобин се събуди по изгрев-слънце и известно време лежа заслушан в утринните звуци. Чуваше как много хора се смеят, говорят и шептят високо отвъд вратата. От балкона долиташе тропот на копита, преплетен с птичи песни, плисък на вода и сливащата се какофония на разбуждащия се град. Дори и тук уханието на морето и намиращите се под прозореца борове не можеха да скрият напълно надигащата се воня. Наистина ли едва вчера се бе събудил в своето си легло? Тобин прогони вълната носталгия, заплашваща да го залее.
Ки се беше свил в другия край на леглото и още спеше. Принцът го замери с възглавница, претърколи се между тежките драперии и излезе на балкона.
Очертаваше се ясен, слънчев ден. От това място се откриваше гледка чак до морето. Беше невероятно. Над водата се плъзгаше мъгла, а слънцето още изплуваше — беше трудно да се определи къде свършва небето и къде започва водата. Градът изглеждаше като окъпан в пламъци.
Под прозореца му се простираше пъстроцветна градина чак до редицата брястове, край която бяха препуснали снощи. Наоколо вече щъкаха слуги с ножици и кошници, подобно на пчелите, жужащи над поляната у дома.
От двете страни се виждаха още балкони, колони и керемидени покриви с украсени корнизи и тук-таме скулптури.
— Бас държа, че можем да стигнем чак до Новия дворец по покривите — каза Ки, заставайки до него.
— Да — съгласи се момичешки глас, долетял над главите им.
Момчетата се извиха и погледнаха нагоре точно навреме, за да видят някакво тъмнокосо движение да изчезва от стряхата над балкона им. Само бързото трополене на крака върху керемида издаваше отдалечаването на посетителя им.
— Коя беше тази? — изсмя се Ки, дирейки начин да я последва.
Преди да са открили как да се качат, влезе млад слуга, последван от цяла тълпа други. Те бяха натоварени с дрехи и пакети. Лакеят отиде до леглото, зърна ги на балкона и се поклони дълбоко.
— Добро утро, принце. Зачислен съм да ви прислужвам. Името ми е Молай. А това — посочи към носеното от колегите си — са дарове от вашите роднини и почитатели.
Слугите се приближаваха един след друг, излагайки прекрасни роби и туники, шапки от меко кадифе, бижута в също тъй изящни кутии, украсени мечове и ками, гиздави колани, две еднакви кучета, които се свиха и заръмжаха, когато Тобин се опита да ги погали, а също и великолепен сокол с позлатени качулка и вериги. Имаше още кутии с лакомства, кошници с благоухания, дори такива с хляб и цветя. Сред бижутата Тобин откри обица като тази на престолонаследника и пръстен от лорд Орун. Но най-много от всичко му харесаха двете лъскави ризници, които Порион му беше изпратил от кралската оръжейна.
— Най-сетне по мярка! — възкликна Ки, нахлузвайки своята направо върху нощната си риза.
— Такъв е обичаят, когато нов спътник пристигне в града — обясни Молай, виждайки смайването на Тобин. — Може би бих могъл да ви предложа съдействие?
— Ще ти бъда благодарен!
— Ваше Височество трябва първо да облече дрехите, изпратени от главния канцлер Хайлус за аудиенцията ви с него тази сутрин. Забелязах, че той е подбрал черно в почит на загубата ви… Но виждам, че не носите траурен пръстен!
— Не, не знаех откъде да си намеря.
— Веднага ще повикам бижутер, принце. За начало трябва да си сложите бижуто, изпратено ви от престолонаследника — и, разбира се, пръстена, изпратен от опекуна ви. Сетне идва ред на всички останали дарове, в зависимост от положението на дарителя.