Лута се здрависа с Тобин.
— Бива го. Някой път трябва да ме научиш.
— Кой е следващият, който иска да се изправи срещу планинската ни дива котка? — попита Порион. — Хайде, той напердаши трима от вас. Не, не ти, Зустра. Знаеш, че си прекалено голям за него. Същото важи и за теб, Калиел. Олбън, днес ми се губиш.
Олбън беше четиринадесетгодишен, висок и мрачен, с кисела уста и лъскава черна със сини оттенъци коса, която носеше на опашка. Сега той се направи, че намества въпросната опашка, преди да излезе на ринга. Много от момичетата пристъпиха напред, за да гледат, сред които Алия и приятелките й.
— Без номерца, диви принце — промърмори той, прехвърляйки като жонгльор меча си.
Подозрителен към подобни превземки, Тобин направи крачка назад и зае позиция за поздрав. Олбън стори същото с мазно кимване.
Когато започнаха, превземките на Олбън изчезнаха. Той се биеше като Лута, умело и агресивно, но влагаше повече сила в ударите си. Вече изморен от предишните сблъсъци, Тобин се затрудняваше да отвръща атаките му, още по-малко самият той да мине в настъпление. Ръцете го боляха, бедрото също. Ако сега се упражняваше с Тарин, щеше да се откаже. Но той си помисли за презрителния начин, по който противникът му се бе изказал за сестрата на Ки, след което се нахвърли с подновени сили.
Олбън не пропускаше възможност да го блъсне с рамо или глава. Ала благодарение на Ки Тобин познаваше този грубоват стил на борба и му отвръщаше подобаващо. В един момент дори си помисли, че е забавно, че двамата с Олбън бяха намерили начин да се сприятелят, ала един поглед към по-голямото момче му показа друго. На противника му не се нравеше, че е надвиван от по-малък от него — или конкретно от Тобин. Последният отново даде воля на гнева си. Когато Олбън го удари с лакът по носа, болката само придаде сила на принца и той се изсмя гръмко, усещайки сблъсъка на острието си с чуждото.
Днес Сакор беше благосклонен към него, а може би боговете бяха решили да обърнат гръб на подигравчията — във всеки случай Тобин успя да препъне противника си със същата хватка, която бе използвал и с Лута. Олбън рухна по гръб с изкаран въздух. Принцът го притисна и допря меча до сърцето му.
— Предаваш ли се?
Олбън го погледна злобно, но разбра, че няма избор.
— Предавам се.
Тобин излезе от кръга и отиде до мястото, където Корин и Ки стояха до Порион.
— Новият ни компаньон е разкървавен — отбеляза наставникът.
Тобин погледна към него, после към кърпата, която Ки му подаваше.
— Носът ти, Тобин. Той все пак успя да те удари.
Принцът взе кърпата и обърса с нея окървавеното си лице. Видът й донесе спомена за фрагмент от сън.
Ако видиш кръв, идваш тук при мен.
Тобин разтърси глава, а междувременно Корин и неколцина от останалите го тупаха по гърба и хвалеха уменията му да си служи с меч. Това разкървавяване му правеше чест. Защо да бяга вкъщи заради него? Онова бе само глупав сън.
— Виж се само! Дребосък, а вече надви половината кралски компаньони — каза Корин. Днес очите му бяха бистри. Тобин извличаше голямо удоволствие от похвалите му. — Кой те е научил да се биеш така добре, братовчеде? Не ми казвай, че е сестрата на Ки!
— Баща ми и сър Тарин ме учеха — отвърна Тобин. — Ки също. С него се упражнявахме.
— Когато си починете, ще ни демонстрирате ли? — попита Порион.
— Разбира се, наставнико.
Ки му донесе чаша сайдер от една бъчва наблизо. Тобин си почиваше и наблюдаваше как Корин и Калиел се сражават. Лута и Никидес се присъединиха към него заедно с оръженосците си, Бариеус и Руан. Останалите се държаха настрана и наблюдаваха принца. След похвалите на престолонаследника и Порион Тобин се чувстваше странно.
— Да не съм сбъркал нещо? — обърна се Тобин към Лута.
Другото момче погледна в краката си и сви рамене.
— Олбън не обича да го побеждават.
— Вие също.
Лута отново повдигна рамене.
— Следващият път Лута ще те надвие. Вече знае как се биеш — каза Никидес. — А може би не, но ще има шанс. Той не се дразни, когато го побеждават. Аз обаче няма да те надвия.
— Не се знае — каза му Тобин, макар да знаеше, че той е прав.
— Не, няма как — настояваше Никидес, макар да не звучеше, че това го притеснява. — Но това няма значение. Не всички сме тук, защото сме добри бойци, принце.