Призраците ги повлякоха през една странична врата в дълга стая, където един тесен прозорец беше отворен. От това място им се наложи да пропълзят по широк перваз високо над градините и през един счупен капак се покатериха в залата.
Сякаш попаднаха в някакво небитие. В началото не можеха да виждат нищо, а ехото на всеки техен шепот и всяка стъпка биваше погълнато от черната празнота.
Тобин чуваше останалите отвън и знаеше, че ги слушат. Някой хвърли вътре един от светещите камъни — дребно парче, което осветяваше малка площ около себе си. Но и това беше по-добре от нищо.
— Тобин, сине Риусов! — прошепна женски глас от тъмнината.
Тобин подскочи, когато Ки го сграбчи за ръката.
— Чу ли това? — прошепна оръженосецът.
— Да.
— Мислиш ли, че е тя? Кралица Агналейн?
— Не зная. — Опитваше се да разбере дали изпитва усещането, придружаващо присъствието на брат му, ала мястото бе изоставено и ветровито. — Но мисля, че ни погаждат номер. Ако на това място наистина имаше призрак, който да ни убие, нямаше да ни изпратят тук.
— Наистина ли мислиш така? — промърмори Ки, но последва приятеля си, когато Тобин му подаде светещия камък и закрачи напред.
В началото му се струваше, че пристъпва в пропаст, но на светлината на камъка зад него и звездите, които надничаха през запечатаните прозорци от дясната му страна, Тобин скоро можа да различи редиците колони, обграждащи залата.
Тук кралица Агналейн бе провеждала аудиенциите си. Тук се бе намирала тройната й зала. Тронът беше разположен срещу вратите. Входът трябваше да се намира от дясната му страна, значи престолът беше наляво.
— Принц Тобин! — повика призрачният глас. Идваше от дясната му страна.
Той спря отново, припомняйки си модела на замъка, който баща му беше направил — проста кутия с повдигащ се покрив, но пък вътре се намираше тройната зала. Тази зала. Тронът се беше в средата, не в края, заедно със златната плочка на Оракула. Присвивайки очи, той различи тъмна форма, която можеше да е подиум. Внезапно много му се прииска да докосне златната плочка лично. Дори и ако там имаше призрак, тя беше негова роднина.
Тобин се обърна и се блъсна в Ки, който подскочи и го сграбчи.
— Какво има? Видя ли нещо?
Тобин докосна рамото на приятеля си — Ки действително трепереше.
Доближавайки устните си до ухото му, принцът прошепна:
— Тук няма никакви призраци. Корин и останалите просто се опитваха да ни изплашат с историите си, за да ни подготвят за това. Не ги ли видя как са се намацали? Кой по-добре от мен знае как изглежда един истински призрак?
Ки се ухили. За момент Тобин си помисли да пусне брат си, за да им покаже на какво е способен един истински дух. Но не го стори, а нарочно повиши гласа си:
— Ела, Ки, тронът е ето там. Да посетим баба ми.
Стъпките им храбро отекнаха към невидимия таван, подплашвайки някакви създания, които запляскаха с меките си криле. Може би това бяха духове на мъртъвци, но дори и да беше така, те се задържаха встрани.
Точно както принцът очакваше, тронът се издигаше върху широка платформа в средата на помещението. Към него отвеждаха две стълбища. Беше покрит с някакво тъмно платнище.
— Трябва да седнем на престола — напомни му Ки. — След вас, Ваше Височество.
Тобин отвърна на подигравателния му поклон с жест, за който Нари би го напердашила, сетне се закатери по стълбите. Той посегна да дръпне платнището, покриващо го, но в този миг платът се отметна, разкривайки фигура с бяло лице, която скочи към него, размахала меч, крещейки:
— Предател, предател, убийте го!
По-скоро сепнат, отколкото изплашен, Тобин щеше да полети назад по стълбите, ако Ки не го беше задържал. И двамата разпознаха гласа, макар и престорен.
— Добър вечер, бабо! — рече той. Призраците дотичаха със светещите си камъни, за да се присъединят към тях. Той се опита да вземе ръката й и да я целуне, но тя се дръпна.
— Той никак не е забавен! — изфуча Алия, тропайки ядосано с крак.
— Казах ти, че няма да се стресне! — Корин повдигна Тобин от земята в прегръдка. — Дължиш ми десет златни, Олбън. Небеса, сред роднините ми страхливци няма. Ти също се справи добре, Ки, макар да те видях, че трепереше в началото. Не се тревожи. Да беше видял Гарол. — Престолонаследникът протегна ръка и свали перуката на въпросния. — Падна по стълбите и едва не си пукна главата.