— Подхлъзнах се — изръмжа Гарол.
— Аз също за малко да падна — призна Тобин. — Но само защото Алия ме изненада. Тя се крие по-добре, отколкото плаши.
— А нима ти знаеш как изглеждат призраците? — тросна се тя.
— Да. Корин, може ли да видя златната плочка?
Престолонаследникът наклони глава.
— Кое?
— Златната плочка с пророчеството от Афра. Някъде край трона…
— Тук няма нищо такова. — Корин го хвана за ръка и го отведе зад престола. Както беше казал, нямаше и следа от плочката. — Елате, трябва да празнуваме тазвечерния ви триумф.
Макар да беше доволен, че е издържал изпитанието, Тобин беше разочарован да не намери плочката. Как можеше Корин да не знае за нея, след като беше отраснал тук? Дали баща му, херцогът, не се беше объркал?
Те се отправиха към прозореца и Тобин се обърна за последно. Тогава се отскубна от престолонаследника и възкликна:
— Вижте! Корин, погледни!
Все пак там имаше призрак. Тронът беше непокрит и отгоре му седеше жена. Смехът и шегите на другите компаньони сякаш заглъхнаха около Тобин. Той не я разпозна, но знаеше коя е: една от Онези, които са били преди — вече не просто фигурка в кутия, име от урок или някой от глупавите трикове на Корин. Това беше истински призрак, като духа на брат му.
Тя носеше златна корона и остарял тип броня. Взираше се в него с черни и немигащи очи, изправи се и извади меча си, протягайки го към него с две ръце.
А в подножието на подиума стоеше златната плочка, висока колкото самия Тобин. Тя улавяше светлината като огледало, а редиците букви блестяха и трепкаха, сякаш изписани с огън. Не можеше да ги разчете, ала знаеше наизуст какво съобщаваха.
Искаше да се върне и да говори с кралицата, да научи името й и да докосне меча, който тя бе положила върху дланите си, но не можеше да помръдне. Тобин се огледа и видя, че всички го наблюдават много внимателно. Когато погледна отново към трона, видя само мрак. Нямаше престол, нямаше кралица, нямаше плочка. Намираше се прекалено далеч, за да види каквото и да било.
Тогава Ки се ухили и рече:
— Добре ги заблуди, принце! Дори аз се хванах!
Корин избухна в смях.
— В името на Квартата, братовчеде, умът ти е бърз! Използва собствената ни шега срещу нас.
— Малък хитрец!
Алия грабна Тобин и го целуна по устата.
— Ах ти, ужасно дете! Дори мен изплаши!
Тобин не можа да се сдържи да не хвърли още един поглед към трона. Не беше единствен.
Честването на представянето му се проведе в градината и бе придружено с вино и сладкиши, които компаньоните бяха задигнали от кухнята.
Старата тронна зала действително беше забранена, макар никой да не знаеше защо. Корин и Калиел бяха измислили тази игра преди години и я продължаваха тайно от краля и наставник Порион.
Корин и мародерите му отведоха Тобин и Ки до едно закътано място, скрито сред розови храсти. Легнали на меката, влажна трева, те си подаваха десерти и мехове.
— Значи въобще не си се уплашил? — присмя се Олбън.
— А ти уплаши ли се, когато направиха номера на теб? — не му остана длъжен Тобин.
— Разбира се! Не му вярвай, ако тръгне да те убеждава в обратното! — каза Алия.
Всички се засмяха — без Олбън, който изсумтя и отметна дългата си коса през рамо, изглеждайки обиден.
— Защото вече си виждал духове, нали? — попита Риско, одръзновен от виното. — Не искам да звуча обидно, принце, но всички знаем историята. Казват, че сестра ти се родила с отворени очи или загуглена и се превърнала в демон, затова семейството ти трябвало да напусне града. Казват, че призракът ви последвал чак в планините. Истина ли е? Наистина ли имате близнак, станал демон?
Тобин сви рамене:
— Обикновен дух.
Ки понечи да се намеси, но Тобин го сръчка.
— Баща ми казва, че за това са виновни магьосниците — каза Зустра. — Занимаваш ли се с магия, ще се озовеш сред всякакви гнусни създания.
— Убеден съм, че не би искал лорд Нирин да чуе това мнение — каза някой. Тобин осъзна, че готвеният за негов оръженосец Мориел също бе сред тях. Просто не го бе разпознал под перуката и боята. — Лорд Нирин вярва, че магьосниците могат да заякчат престола. Ти какво ще кажеш, Корин? Познаваш го достатъчно?