Личеше, че това е дамска спалня. По стените висяха гоблени — изобразяваха морски създания и ловни сцени. На полицата над камината бяха изобразени някакви много красиви риби. Обаче самата камина беше студена и пълна със сажди. Над полицата нямаше нищо.
Братът стоеше край високото легло с балдахин. Сега беше гол и Тобин можа отново да види зашитата рана на гърдите му. Духът се покатери върху матрака и легна по гръб. Тогава изчезна.
— Знаеш ли как е умрял брат ми? — тихо попита Тобин, загледан в кревата.
Тарин извърна поглед към него.
— Нари казва, че другото дете било мъртвородено. Никога не си поело дъх. Но не е било момче, Тобин, а момиче.
Ки го погледна въпросително. Нима не би казал истината на Тарин? Но братът отново се появи, застанал между тях с повдигнат към устните пръст. Затова Тобин поклати глава към Ки и не каза нищо.
Наместо това той започна да оглежда стаята, търсейки някаква следа от майка си. След като се бе променила тъй ужасно в нощта, когато се е родил, може би тук се криеше някаква следа от предишната й същина — нещо, което да му помогне да разбере защо се е променила.
Но не откри нищо, освен внезапното осъзнаване, че вече не иска да бъде тук.
Останалите стаи на етажа бяха същите — отдавна изоставени и изпразнени от почти цялата мебелировка. Колкото повече съзираше, толкова по-самотен се чувстваше, като странник, изникнал някъде, където не му е мястото.
Тарин явно усети това. Той прегърна Тобин през рамо и каза:
— Ела, да слезем долу. Има едно място, което мисля, че ще ти хареса повече.
Прекосиха залата и един къс коридор ги отведе в стая, която Тобин веднага разпозна, че е принадлежала на баща му. Риус не бе идвал тук от месеци и никога вече нямаше да се върне, но мястото все още излъчваше живот. Тежките червени завеси около леглото бяха същите като онези в крепостта. Чифт познати обувки стояха върху сандък. Недовършено писмо лежеше върху бюрото край портрет на Тобин, изработен от слонова кост. Момчето вдъхна познатата смесица аромати: восък, намаслена хартия, ръжда и топлото, мъжествено ухание на баща му. На една полица край бюрото Тобин намери цяла сбирка свои дървени и восъчни фигурки — подредени и запазени, точно както той пазеше подаръците от баща си.
Болката от загубата го връхлетя отново. Тобин стисна зъби, но не можа да удържи горещите сълзи, които го ослепиха. Той се отпусна на земята. Силни ръце го уловиха — не тези на баща му, а на Тарин. Капитанът го държеше здраво и го потупваше по гърба — както като малък. На рамото му имаше още една ръка. Този път Тобин не се срамуваше да плаче пред Ки. Вече му вярваше, дори воините трябваше да тъгуват.
Плака, докато го заболяха гърдите и носът му потече, но след това се чувстваше облекчен от мъката, която бе носил толкова дълбоко у себе си. Той се отдръпна от тях и се избърса в ръкава си.
— Ще почета баща си — рече Тобин, оглеждайки стаята с благодарност. — Ще отнеса името му в битка и ще бъда велик боец като него.
— Той знаеше това — каза Тарин. — Винаги говореше с гордост за теб.
— Може ли да остана в тази стая, когато дойда да живея тук?
— Не е нужно да питаш, Тобин. Всичко това е твое.
— Затова ли Кони и другите носят нови униформи?
— Да. Ти си единствен наследник на родителите си. Получаваш ранга на майка си и владенията на баща си.
— Владенията — повтори принцът. — Ще ми ги покажеш ли?
Тарин отвори един сандък и извади карта. Върху нея Тобин разпозна очертанията на Скаланския полуостров и териториите на север от него. Малка корона на източния бряг указваше Еро. И преди бе виждал карти, но на тази имаше места, отбелязани с червено мастило. Атион се намираше на север, а Цирна беше точка върху ивицата земя, свързваща Скала с континента. В тези територии също имаше червени точки, както и отвъд планините на северозападния бряг, където почти нямаше градове. Тобин се зачуди кои ли имения щяха да допаднат най-много на Ки?
— Всичко това принадлежи на короната, разбира се, докато навършиш пълнолетие — каза Тарин, навъсвайки се към картата.
— Това те притеснява.
— Не трябва да мислим за това сега. — Капитанът се помъчи да се усмихне, докато прибираше картата. — Ела да видиш моята стая.