Тобин мразеше посещенията си в дома на лорд Орун. Стаите бяха прекалено топли, храната беше прекалено сладка, а слугите — двама гологърди младежи — прекалено внимателни. Орун винаги настояваше Тобин да сяда до него и да споделя блюдото му. Гледката на мазни, сбръчкани пръсти не се оказваше благотворна за апетита му.
Днес беше дори по-лошо. Още от сутринта главоболие бе измъчвало Тобин, а някаква тъпа болка в корема му го караше да се чувства уморен и замаян. Бе се надявал да си отспи следобеда, но поканата беше развалила плановете му.
Орун неизменно канеше и Мориел. Макар това още да беше неприятно на Тобин, принцът трябваше да признае, че бледото момче полагаше усилия да се държи приветливо. Но пък почти всеки би изглеждал по-добра компания, в сравнение с Орун.
Днес на трапезата се бяха разположили тридесетима благородници. Кралският магьосник, Нирин, заемаше почетното място от лявата страна на Тобин. Между гозбите той развличаше пируващите с глупави илюзии и трикове — караше пълнен петел да танцува по масата или повдигаше във въздуха супници, за да плават. Тобин зърна Корин и Калиел да подбелват очи.
Той се отпусна с въздишка. Магията на Нирин беше дори по-безполезна от тази на Аркониел.
Ки съумя да запази спокойствие, докато Улиес го отвеждаше към залата. Тарин седеше край камината по риза. Кони и неколцина от останалите войници бяха при него. Някои играеха комар, а други поправяха такъми. Те отправиха обичайните си поздрави към Ки, но капитанът се намръщи, когато го видя.
— Какво има? — попита той.
— Можем ли да говорим насаме?
Тарин кимна и го отведе в стаята си. Затваряйки вратата след себе си, той се обърна и попита:
— Какво е станало?
Ки бе подготвял половин дузина обяснения, но сега езикът му сякаш беше залепнал за небцето. В стаята беше студено, нямаше огън. Потръпвайки, момчето заслуша как от наметалото му се стичат капки по пода.
— Разкажи ми.
Ки свали наметалото си на земята и коленичи в краката на Тарин.
— Опозорих Тобин и себе си — промълви накрая той, борейки се със сълзите си на срам. — Ударих друг оръженосец. В конюшните. Току-що.
Бледите очи на Тарин се бяха вторачили в него.
— Кого?
— Маго.
— Защо?
— Говореше ми разни неща.
— Обиди?
— Да.
— Имаше ли свидетели?
— Само Ариус.
Тарин изсумтя презрително.
— Арогантен глупак. Е, казвай. Какво толкова ти каза той, та не можеше просто да му обърнеш гръб?
Ки се наежи:
— Много пъти им обръщах гръб! Още откакто пристигнах, те ме обиждат. Наричат ме голтак и син на конекрадец. И всеки път просто ги подминавах. Но този път те ме намериха сам в конюшнята и… и…
Той потръпна при мисълта да повтори думите им.
— Те обидиха Тобин. И херцог Риус. И теб. Изричаха мръсни лъжи и тогава си изпуснах нервите и ударих Маго. После дотичах тук. — Той сведе глава, желаейки просто да умре. — Какво ще правя, Тарин?
— Ще си понесеш наказанието утре, както всички оръженосци преди теб. Но точно сега искам да чуя защо казаното от тях те е ядосало толкова. И защо останалите им обиди не са го сторили. Да започнем с това.
Тарин издърпа Ки за раменете и го сложи да седне на леглото. Наля му малка чаша вино. Ки я изпи и потръпна, когато алкохолът изгори стомаха му.
— Не зная. Може би защото повечето от нещата, които казват за мен и рода ми са истина. Аз наистина съм беден и рицарското ми звание е празно. Но Тобин не го е грижа, теб също, и Порион. Зная кой е баща ми. Може наистина да е крадец на коне, но пък Тобин и от това не се интересува, стига аз да не съм крадец… А аз не съм! Така че тези обиди мога да понасям.
— А какво не можа?
Ки стисна чашата с две ръце.
— Маго каза, че лорд Орун му бил казал, че ти и херцог Риус…
Не можеше да го каже.
— Че сме били любовници като млади?
Ки мъчително се взираше в чашата си.
— Каза, че според него Тобин и аз също сме били. Но не го каза по твоя начин…
Тарин въздъхна, но Ки можеше да види, че е ядосан.
— Не, предполагам.
— Но ние не…!
— Не съм казал нищо подобно. Но сред младите воини това не е нищо необичайно, пък и не само сред тях. Бих могъл да кажа на Маго някои неща за собствения му баща, които да му затворят устата. При някои то е само временно. Други продължават цял живот. Риус беше от първите.