— Не — отвърна принцът, полагайки усилия да не заплаче. Ако Тарин бе казал, че е възможно да отпратят Ки, значи наистина беше така. — Но, Ки, аз не искам…
— Зная. Вината е моя. — Той коленичи пред него, както бе сторил с Тарин. — Ще ми простиш ли?
Принцът не можеше да издържа повече. Заплака и прегърна Ки.
Другото момче отвърна на прегръдката му, но продължи с непреклонен глас:
— Чуй ме, Тобин, утре не бива да се държиш така. Негодниците искат точно това. Не им доставяй удоволствие!
Тобин се отдръпна назад и погледна Ки: същите топли очи, златиста кожа и леко издадени зъби под устната, но приятелят му внезапно изглеждаше зрял.
— Не те е страх?
Ки се изправи и му се ухили.
— Казах ти, че ти няма да ме нараниш. Да беше видял какъв пердах ни хвърляше татко! Сигурно ще заспя, преди да си приключил. Пък и си струваше най-сетне да затворя устата на Маго.
Тобин се опитваше да отвърне на усмивката му, но не успяваше.
Глава четиридесет и пета
И на следващото утро все още валеше. Тичаха до храма под мрачна покривка сиви облаци. Тобин стискаше тежкия камшик в ръцете си и се опитваше да мисли единствено за мократа земя под краката си — не за болката, пулсираща в корема му, нито за Ки, тичащ като мълчалива сянка до него.
И двамата не бяха спали добре. На сутринта Тобин поразен бе открил, че приятелят му се е свил в леглото на оръженосец, за чието съществуване принцът почти беше забравил. Ки промърмори нещо, че не могъл да заспи на голямото легло, сетне се бяха облекли мълчаливо.
Бяха сред първите, появили се сутринта. Порион отведе Тобин встрани до портика, докато изчакваха да се появят и другите.
Наставникът бе поставил кожен камшик в ръцете на принца. Беше около три фута дълъг, с дебелината на пръст, жилав, с дръжка като на меч.
— Това не е играчка — предупреди го той. — Мускулите на Ки още се развиват. Ако го удряш прекалено силно или на едно и също място, ще разкриеш костта и той ще лежи с дни. Никой не иска това. Нанеси пет удара от лявата страна и пет от дясната — и да са далече един от друг. Когато удариш толкова силно. — Порион удари с дръжката по дланта на Тобин. — Върхът удря десет пъти по-здраво. Когато приключите, той трябва да ти целуне ръка, коленичил, след което да те помоли за прошка.
Стомахът на Тобин се сви при мисълта.
Храмът на Квартата изникна от завесата на дъжда, квадратен и негостоприемен над стръмните си стъпала. Издигаше се в средата на Дворцовия кръг и бе не само място за поклонение, а и за сключване на сделки. Но толкова рано го посещаваха само най-отдадени поклонници.
Широки стъпала отвеждаха до всяка от четирите страни на храма. Олтарът на Сакор се издигаше на запад. В подножието на неговите стъпала компаньоните се събраха да наблюдават наказанието на Ки, след като поднесоха даровете си. Жрецът на Сакор стоеше на върха.
— Кой е нарушил мира на компаньоните и е опозорил името на своя повелител? — попита той, привличайки малка тълпа зяпачи.
Тобин се огледа. Наоколо стояха предимно войници, но Алия и приятелките й също бяха там, увити в наметала. Лорд Орун и Мориел също присъстваха. Виждайки злорадия поглед в очите на момчето, принцът тутакси забрави и малкото симпатия, която изпитваше към него.
— Аз — отвърна Ки с висок, ясен глас. — Аз, Киротиус, син на Ларент, недостоен оръженосец на принц Тобин, съм виновен в повдигане на ръка срещу събрат. Готов съм да понеса наказанието си.
Останалите компаньони оформиха каре около тях. Ки свали жакета и ризата си. Коленичи, приведе се напред и опря ръце на едно стъпало. Тобин зае мястото си от дясната му страна и стисна камшика.
— Моля за прошка, принце — звънко произнесе Ки.
Тобин допря камшика върху гърба му, сетне застина, за момент неспособен да изпълни дробовете си с въздух. Знаеше какво се очакваше от него, както и че Ки нямаше да се сърди. Вече нямаше връщане назад. Но когато погледна към познатия златист гръб с рамене на дива котка, принцът си помисли, че няма да може да помръдне. Тогава Ки прошепна:
— Хайде, Тоб, да им покажем.
Стараейки се да премери силата на удара си, както Порион му бе показал, Тобин повдигна камшика и го стовари върху раменете на оръженосеца си. Ки не трепна, но гневна червенина изникна на мястото, където камшикът го бе ухапал.
— Един — ясно произнесе Ки.