— Забавлявахте ли се в града, Ваше Височество? — попита Ки.
— Този път стигнахме до портата, преди Порион да ни спипа. След тренировка ще се отправим на наказателно бдение, което да прочисти отровите от нас, както се изрази той. И за един месец на трапезата няма да има вино. — Престолонаследникът въздъхна. — Не зная защо го правя. Ще ми простиш ли, Тоб?
Тобин въобще не му беше сърдит, а умоляващата усмивка на братовчед му би разтопила река в деня на Сакор.
— Просто бих предпочел да влизаш през нормалния вход.
Корин го потупа по рамото.
— Значи се помирихме? Добре. Хайде, да се надбягваме с пипковците до храма!
Днес Тобин и Ки водеха с лекота, а Корин тичаше редом с тях, не спирайки да се смее. Тобин знаеше, че приятелят му изпитва известни съмнения относно престолонаследника, но откриваше, че харесва братовчед си въпреки лошите му черти — а същевременно и сякаш именно заради тях. Дори и пиян той не беше противен или зъл по начина на някои от компаньоните. Освен това не личеше да изпитва някакви вредни последици. Изглеждаше толкова свеж, сякаш е спал дълбоко цяла нощ.
Когато приключиха с даровете в храма, Порион ги насочи към стрелбището. Беше ясно, безветрено утро. Тобин възнамеряваше да се представи по-добре от Урманис, с когото имаха нещо като съперничество.
Но когато зае указаното си място и издърпа тетивата, болката в корема, измъчвала го през последните дни, внезапно го проряза тъй внезапно, че спря дъха му. Тобин неволно изпусна стрелата, която прелетя опасно близо над група момичета. Те се пръснаха като подплашени пилци.
— Тобин, да не би внезапно да сте ослепял? — кресна Порион, все още в лошо настроение.
Тобин се извини. Болката отмина, но го остави напрегнат и нервен.
— Какво има, диви принце? — изкикоти се Урманис, приготвяйки се да стреля. — Да не би змия да е полазила сянката ти? — Неговата стрела попадна право в сърцето на мишената.
Тобин не обърна внимание на заяждането и постави нова стрела. Ала преди да е опънал лъка, болката връхлетя отново, сграбчвайки вътрешностите му с огнени лапи. Тобин преглътна мъчително и се опита да я загърби, тъй като не желаеше да показва слабост пред останалите спътници. Прицели се и изстреля стрелата с едно плавно движение. Тогава зърна духа, застанал право пред мишената.
Братът не се бе появявал неканен от деня, в който Тобин бе намерил пръстена на майка си.
Духът промърмори нещо, но Тобин не можа да го разбере. Обхвана го нов спазъм, принцът едва можа да се задържи на крака.
— Тобин? — Урманис вече не му се присмиваше, а се беше привел, за да погледне лицето му. — Учителю Порион, мисля, че на принца му е зле!
Ки и наставникът веднага се озоваха до него.
— Просто спазъм — промълви Тобин. — Тичах много…
Порион докосна челото му.
— Нямате треска, но сте страшно блед. Нощес беше ли ви лошо?
Сега духът стоеше толкова близо, че можеше да бъде докоснат.
— Не. Заболя ме след тичането.
— Вървете да полежите. Ки, придружи принца до стаята му и се върни.
Духът остана с Тобин по целия път до стаята, наблюдавайки го с неразгадаеми черни очи.
Молай настоя да му помогне да си легне. Тобин ги остави да му свалят обувките и жакета, а после се сви, връхлетян от нова вълна агония.
Ки прогони останалите и се настани до него. Той също допря ръка до челото му и поклати глава.
— Нямаш треска, но си изпотен. Балдус, върви да доведеш сър Тарин.
Сега духът стоеше до Ки, правейки отрицателен знак с глава.
— Не, просто ме оставете да си почина — промълви принцът. — Сигурно е от пудинга, който ядохме снощи. Не бива да ям смокини. — Той се усмихна печално на приятеля си. — Остави ме с гърнето. Върви и им кажи, че съм добре. Не искам онези пияници да злорадстват.
— Това ли било? — Ки се разсмя облекчено. — Нищо чудно, че изтърча толкова бързо. Добре. Ще предам съобщението ти и се връщам.
— Не, остани и се упражнявай. Скоро ще се върна. Днес Порион си има достатъчно хора, на които да се гневи.
Ки го стисна за рамото и дръпна завесите около леглото.
Тобин чу как приятелят му излиза. Принцът остана да лежи неподвижен, чудейки се на странните усещания в стомаха си. Сега болката не беше толкова остра. Идваше и си отиваше на вълни, сякаш на приливи и отливи. При отслабването й можа да усети още нещо, по-неприятно. Той се изправи, увери се, че стаята е празна, след което развърза панталоните си. Откри малко влажно петно на мястото, където се съединяваха крачолите. Объркан се взря в него. Беше сигурен, че не се е подмокрил.