— Онази нощ майка ти роди две деца: момче и момиче. Едното дете умря, както знаеш. Но… Оцелялото дете беше момиче. Ти, Тобин. Лел използва специална магия…
— Съшиване на кожа — каза вещицата.
— Съшиване на кожа, за да те накара да изглеждаш момче, а мъртвото момче — брат ти — да изглежда момиче.
За момент Тобин си помисли, че отново е изгубил гласа си, както когато майка му беше умряла. Но успя да изхрипти:
— Не!
— Истина е, Тобин. Ти си момиче в тялото на момче. Ще дойде време, в което ще захвърлиш тази фалшива форма и ще заемеш мястото си в света като жена.
Тобин се тресеше, не заради студа.
— Но… защо?
— За да те защитим, докато можеш да станеш кралица.
— Да ме защитите? От кого?
— От вуйчо ти и неговите Гоначи. Те биха те убили, ако знаеха. Кралят щеше да те убие в нощта, когато се роди, ако ние не бяхме използвали тази магия. Вече бе убил други, мнозина други, за които се страхуваше, че ще оспорят претенцията му към престола.
— Нирин каза… Но той говореше за предатели!
— Не, те бяха невинни. И имаха далеч по-малко право от теб, дъщерята на собствената му сестра. Знаеш Пророчеството от Афра. Ти си истинска дъщеря на Телатимос, последната с негова кръв. Тази магия… тя бе единственият начин, с който можехме да те защитим. До този момент тя работеше.
Тобин се взираше в отразеното си лице — в очите, в косата, в белега върху острата брадичка.
— Не! Лъжеш! Искам да бъда, когото съм! Аз съм воин!
— Никога не си била нищо друго — каза му Аркониел. — Но по волята на Илиор ти е отредено да бъдеш и нещо повече. Айя е получила видението за теб, докато още си била в утробата на майка си. Стотици жреци и магове са сънували за теб. Ти ще бъдеш велик боец и славна кралица, като самата Герилейн.
Тобин притисна ръце до ушите си и яростно разклати глава.
— Не! Жените не са воини! Аз съм воин! Аз съм Тобин! Зная кой съм!
Миризмата на мускус и пресни билки го облъхна, когато Лел коленичи от другата му страна и обви силните си ръце около него.
— Ти — ти. Нека покаже.
Тя покри кървавото място на гърдите му с ръката си и за момент болката се върна, сякаш долазила върху крачката на стоножка. Когато вещицата отдръпна ръка, Тобин видя върху гърдите си вертикален обшит белег, подобен на онзи, който братът му беше показвал. Само че тази рана беше заздравяла и белегът беше избледнял. Само долният й край беше кървав, като раната на духа.
— Магия отслабва, връзка не държи. Трябва нова магия — каза вещицата. — Още не е време покажеш истинско лице, кийса.
Тобин благодарно се притисна към нея. Не искаше да се променя.
— Но как… — поде Аркониел.
Лел вдигна пръст.
— По-късно. Тобин, трябва да знаеш истинско лице.
— Не искам.
— Да. Хубаво да знаеш. Ела, кийса, погледни.
Лел притисна пръст до белега върху гърдите му. Когато заговори отново, Тобин чу гласа й в главата си. За пръв път думите й бяха ясни и правилни.
— Майко Богиньо, разхлабвам тези шевове, в името ти съшити, забодени в нощта на чезнещата ти есенна луна, за да бъдат здрави отново в тази луна и да защитават детето със съшиването на една форма за друга. Нека тази дъщеря, наречена Тобин, съзре истинското си лице в огледалото ти. Разплети се, алена лунна нишко.
Изричайки това, тя прокара ръка над очите на Тобин и го накара да се наведе отново над лъскавата повърхност на вирчето.
Изплашено, неохотно, той погледна надолу, за да види що за непозната ще съзре.
Тя не беше толкова различна.
Беше момиче — нямаше съмнение — ала имаше неговите тъмни сини очи, неговите нос и брадичка, дори същия белег. Бе се страхувал, че ще види някаква слаба и глупава жена, като момичетата от кралския двор, ала това лице не таеше никаква слабост. Скулите й бяха малко по-високи от неговите. Устните — малко по-пълни, но тя отвръщаше на погледа му със същата предпазливост, която тъй често бе съзирал в огледалото, и със същата решителност.
— Не „тя“, Тобин — прошепна Аркониел. — Ти. Ти си тя. През всички тези години си виждала брат си в огледалото. Но не целия. Очите ти са си твои.
— Съшиване това не променя. И това. — Тобин усети как Лел докосва родилното му петно и отново чу гласа й в главата си. — Това не се промени от раждането ти. Винаги си е било част от теб. И това. — Тя докосна белега на брадичката. — То ти бе дадено, затова ще го запазиш. През целия си живот си следвала Сакор, ала си била белязана от Илиор. Същото е и със спомените, обучението, умението ти, душата ти. Ще запазиш всичко, което си. Но ще бъдеш и повече от това.