Тобин потръпна, припомняйки си призрачната кралица, протегнала му меча си. Дали тя знаеше? Дали не бе представлявало благословия?
— Ти виждаш ли ме, Аркониел?
— Да. О, да! — Гласът му преливаше от радост. — Толкова съм щастлив най-сетне да те видя след всичките тези години, милейди!
Милейди.
Тобин запуши ушите си, но не отмести поглед от отражението.
— Зная от какво се страхуваш, Тобин — каза Аркониел, говорейки внимателно. — Ала ти познаваш историята. Преди времето на вуйчо ти скаланските кралици са били най-великите воини. Имало е жени генерали, жени командири и оръженосци…
— Като сестрата на Ки.
— Да, като сестрата на Ки. И готвачката. Те все още са в армията. Можеш отново да ги въведеш в царския двор, да им възвърнеш славата. Но само ако останеш скрита до подходящия момент. За да сториш това, трябва да се върнеш в Еро и да продължиш да бъдеш Тобин. Нари и Айя са единствените други, които знаят истината. Никой друг не бива да узнава. Нито дори Ки и Тарин.
— Но защо? — попита Тобин. Вече й беше дошло до гуша от тайни. Как щеше да крие тази?
— Дадох думата си на баща ти и Айя, че никой не ще узнае коя си в действителност, докато не се появи знакът.
— Какъв знак?
— Това още не зная. Илиор ще го разкрие. За момента трябва да бъдем търпеливи.
Случилото се с куклата бе премахнало всякакви шансове Ки да се сближи с духа, демона или каквото там беше братът.
И въпреки това той не беше готов, когато призракът внезапно полетя към него, когато момчето се изкачваше по стръмен, ронлив бряг. Духът не го докосна, но подплаши Дракон, който се изправи на задни крака и го хвърли. Ки се затъркаля надолу. За щастие земята беше мека, ала оръженосецът все пак удари няколко камъка, преди да бъде спрян от дърво, когато вече беше се спуснал по половината склон.
— По дяволите, това пък защо го направи? — процеди Ки, опитвайки да си поеме дъх. Виждаше брата на върха на хълма. Сега призракът държеше торбата и се усмихваше с онази своя страховита мимика. Конят беше изчезнал.
— Какво искаш? — кресна му Ки.
Братът не каза нищо.
Момчето започна да пълзи нагоре. Когато отново погледна, духът го нямаше.
Ки се покатери на върха и откри призрака да го чака сред една горска пътечка. Ки направи крачка напред, а братът се отдръпна, повеждайки го.
Тъй като не знаеше какво друго да стори, Ки пое след него, оставяйки духа да води. В крайна сметка сега той носеше куклата.
Преди известно време Лел бе отвела Аркониел зад дъба, оставяйки Тобин сама при потока. Тя остана коленичила, загледана в лицето си. Чувстваше как светът се преобръща около нея.
Лицето ми, каза си тя.
Момиче. Дама. Принцеса.
Светът отново се завъртя.
Кралица.
Аз.
Тя докосна бузата си, за да открие дали на допир е също тъй различна, както и на вид. Но преди да е преценила, образът се разплиска, измокряйки я от лицето до коленете.
Платнен чувал плуваше във вирчето пред нея.
Чувал от брашно.
— Куклата! — викна тя, издърпвайки торбицата, преди да е потънала. Беше я забравила в Еро. Брат й бе приклекнал от другата страна на поточето, взрян в нея, наклонил глава, сякаш бе изненадан да я види такава.
— Виж, Лел! — викна тя. — Брат ми я е донесъл чак от града.
Лел и Аркониел дотичаха до нея и я издърпаха от потока. Вещицата уви кожата около нея като плащ, придърпвайки я над лицето й.
— Не, не би могъл да стори това. Не и сам — каза Аркониел, оглеждайки ръба на полянката с ужасени очи.
— Тогава трябва да е довел Ки — каза Тобин, опитвайки се да се отскубне. — Толкова се изплаших, когато видях кръвта, че побягнах и забравих за куклата. Брат ми трябва да я е показал на Ки и да го е накарал да я донесе.
— Да, духът познава пътя — рече вещицата, но гледаше към Аркониел, не към призрака. — А Ки знае пътя до крепостта…
Магьосникът бе потънал сред дърветата още преди тя да е успяла да довърши. Лел изпрати гласа си след него, намирайки ума му с лекота.