Прекалено втрещен, за да отговори, той притисна пламтящата си буза към рамото й, докато тя го отнасяше вътре.
— Някой да запали светлина! — нареди тя.
— Не и в Нощта на скръбта — каза камериерката Сарила.
— Тогава донеси мангала и раздухай въглените. Детето е наранено!
Тобин се бе притиснал към нея, затворил очи. Болката вече губеше остротата си, ала шокът от преживяното още го караше да трепери. Чу как Сарила се връща с мангала.
— Ето, миличкото ми, дай на Нари да види.
Момчето повдигна глава и й позволи да обърне бузата му към слабото сияние. Минир и останалите слуги стояха в кръг около тях. Изглеждаха много притеснени.
— В името на светлината, ухапан е! — възкликна икономът. — Върви донеси леген и чиста кърпа, момиче — обърна се той към Сарила.
Тобин повдигна ръка до лицето си и напипа лепкава мокрота.
Нари взе кърпата, която Сарила донесе, за да обърше пръстите и бузата му. Върху плата останаха кървави петна.
— Някое от кучетата ли беше, Тобин? Може би някое се е било свило да спи в сеното — каза нервно Минир. Кучетата наистина не обичаха особено Тобин — ръмжаха и бавно се отдръпваха от него. Понастоящем в замъка бяха останали само няколко, които Нари не пускаше вътре.
— Това не са следи от кучешко ухапване — прошепна Сарила. — Не виждате ли…
— Беше демонът! — проплака Тобин. Луната бе светила достатъчно силно, за да види, че зад него не се бе промъкнало нищо телесно. — Той ме повали и ме ухапа.
— Тихичко… — каза Нари, избърсвайки сълзите му с един чист край на парцала. — Ще говорим на сутринта. Сега ела да си легнеш. Нари няма да позволи на демона да те докосне.
Тя го поведе към стълбището. Зад гърба си Тобин можеше да чуе как слугите си шепнат.
— Значи било истина! — трепереше Сарила. — Кой друг напада така? И двамата са прокълнати!
— Достатъчно, момиче! — просъска Минир. — Онези, които не могат да си държат устите затворени, ги очаква самотния, студен път отвън.
Тобин потръпна. Значи дори тук шушукаха.
Заспа дълбоко с Нари до себе си. Събуди се сам, добре завит, и по промъкващите се слънчеви лъчи можа да определи, че е средата на утрото.
Разочарованието прогони целия снощен ужас. Всяка утрин в деня на Сакор двамата с Минир оповестяваха идването на новата година, като удряха по гонга край светилището. Тази година икономът трябва да го е сторил сам, а Тобин дори не бе чул.
Отиде бос до малкото бронзово огледало над легена си и погледна бузата. Да, белегът още личеше — два реда червени следи от зъби, оформени като око. Тобин си захапа ръката, за да остави следи. Видя, че сходството е голямо. Погледна в огледалото, гледайки в собствените си сини очи. Зачуди се какво ли невидимо тяло притежава демонът. До този момент той представляваше само тъмно замъгляване, което понякога бе съзирал с крайчеца на окото си. Сега си го представи като един от гоблините от приказките на Нари — онези, за които тя казваше, че приличали на момче, цялото изгорено. Гоблин със зъби като неговите. Какво ли стоеше на ръба на света му?
Тобин нервно огледа стаята и три пъти направи знака за предпазване от злини, преди да събере достатъчно смелост да се облече.
Седеше на леглото, завързвайки панталоните си, когато чу мандалото на вратата да се повдига. Момчето погледна към прага, очаквайки да види Нари.
Но на прага не стоеше тя, а майка му, понесла неизменната си кукла.
— Чух Минир и готвачката да говорят за случилото се снощи — каза меко тя. — Този път проспа началото на деня на Сакор.
За пръв път в продължение на повече от година двамата бяха заедно сами. От онзи ден в кулата.
Тобин не помръдваше. Продължаваше да стои, хванал вървите. Тя се приближи и посегна да докосне бузата му.
Днес косата й беше сресана и вързана на плитка. С хладни, нежни пръсти тя приглади косата му назад и огледа подутата плът около раната. Днес лицето й не беше засенчено от нищо, поне доколкото Тобин можеше да определи. Просто изглеждаше тъжна. Полагайки куклата върху леглото, Ариани хвана лицето му с двете си ръце и го целуна по челото.
— Толкова съжалявам — промълви тя. Нави левия му ръкав и целуна родилния белег. — Двамата с теб живеем в злощастен сън, миличък. Имаме само себе си. А аз те пренебрегвам.
— Сарила казва, че съм прокълнат — каза тихо Тобин, смутен от неочакваната нежност.