Тя леко се поклони, усмихвайки се.
— Благодаря ви, милорд.
Принцесата се върна на стола си, постави фигурката върху масата и отново му подаде перото.
— Можеш ли да я нарисуваш?
Моделирането му се удаваше тъй лесно, че не му беше минавало през ума да рисува. Тобин погледна към празния пергамент, прокарвайки края на перото по брадичката си. Лесно беше да придаде нужната форма на парче мек восък, но съвсем различно нещо беше да я пресъздаде по такъв начин. Представи си лисицата, която бе видял една сутрин в поляната, и се опита да очертае линия, която да улови формата на муцуната и напрегнатостта на ушите й, докато тя бе мишкувала. В ума си я виждаше ясно, ала не можеше да подчини перото, за да я пренесе върху хартията. Драсканицата, която нарисува, въобще не приличаше на лисица. Тобин захвърли перото и се загледа в изцапаните си с мастило пръсти, отново надвит.
— Няма значение, миличък — каза майка му. — Фигурките ти са много по-добри от рисунки. Просто бях любопитна. Да видим сега дали няма да мога да ти помогна с буквите.
Тя взе листа, обърна го, написа нещо, поръси го с пясък и му подаде пергамента. В горната част три пъти бе написана буквата А — голяма. Отново натопи перото, подаде му го, сетне стана, за да застане зад гърба му. Поставяйки ръката си над неговата, Ариани започна да му показва движенията, нужни за очертаването на буквата. След като го повториха няколко пъти във въздуха над буквите, които беше написала тя, Тобин опита сам и откри, че драскулките му бяха започнали да приличат на буквата, която опитваше.
— Виж, мамо, успях! — възкликна той.
— Точно както си мислех — промърмори тя, изчертавайки му още букви, които да упражнява. — Аз бях същата на твоите години.
Тобин я гледаше, опитвайки се да си я представи като малко момиченце с плитки, което не може да пише.
— Също правех фигурки, но не толкова хубави, колкото твоите — продължи тя, все още пишейки. — Тогава дойката ми ме научи да правя кукли. Виждал си куклите ми.
Момчето се почувства неловко при споменаването им, но не искаше да нагруби майка си, като не отговори:
— Много са красиви.
Погледът му се пренесе върху куклата, която тя бе оставила върху шкафа край тях. Ариани повдигна очи и улови този поглед. Тобин не успя да отклони взор навреме. Бе разбрала какво гледа той, може би дори знаеше какво си мисли.
Лицето й се смекчи в привързана усмивка, тя взе грозната кукла в скута си и приглади обезформилите се крайници.
— Тази е най-красивата, която съм правила.
— Но… Защо няма лице?
— Глупаво дете, естествено, че той си има лице! — Тя се засмя, прокарвайки пръсти по празния овал плат. — Най-красивото личице, което съм виждала!
За миг очите й бяха налудничави и диви, както тогава, в кулата. Тобин изтръпна, когато принцесата се приведе напред, ала тя само отново потопи перото и продължи да пише.
— Можех да оформя всичко с ръцете си, но не можех да пиша или чета. Бащи ми — дядо ти, петият съпруг на Танарис — ми показа как да науча ръката си на формите, точно както аз ти показвам сега.
— Имам дядо? Ще го срещна ли някой ден?
— Не, миличък, баба ти го отрови преди години — каза принцесата, пишейки оживено. След момент тя обърна листа към него.
— Ето ти нова редица, върху която да се упражняваш.
В това си занимание прекараха остатъка от утрото. След като Тобин усвои формата, Ариани започна да го учи на звуците, принадлежащи на всяка буква, докато той прекопираше. С многократните повторения момчето постепенно започна да разбира. Когато Нари им донесе обяд, вече бе забравил за любопитната орис на дядо си.
От този ден двамата започнаха да посвещават част от всяко утро на тази дейност. Принцесата проявяваше забележително търпение да го научи на буквите, убягвали му преди. И малко по малко Тобин започваше да се учи.
Херцог Риус отсъства през цялата зима, сражавайки се в Мицена редом с краля. Писмата му бяха изпълнени с описания на битки и бяха написани като уроци за Тобин. Някои от тях бяха придружени с подаръци, трофеи от бойното поле: вражески кинжал, чиято дръжка представляваше увита змия; сребърен пръстен; торбичка с камъни за игра; малка кехлибарена жаба. Един пратеник донесе на Тобин нащърбен шлем, украсен с лилави конски косми.
Тобин подреждаше тези малки съкровища върху един рафт в стаята си за игри, чудейки се относно предишните им стопани. Поставяше шлема върху обгърнат с наметало стол и влизаше в дуел с мнимия противник. Понякога си представяше, че се сражава редом с баща си и краля. А пък друг път столовният войник се превръщаше в негов васал и двамата повеждаха в битка цели армии.