Страхът обгърна сърцето й като пестник.
— О, Илиор, нека детето е добре!
Излизайки обратно в коридора, тя видя, че вратата към третия етаж е отворена.
— Небеса, не! — прошепна тя, ускорявайки ход.
Из горния етаж се търкаляха скъсани гоблени. Те се заплитаха в краката на Нари, докато тя тичаше към стълбището на кулата и нагоре. Не беше добре приета тук, докато Ариани беше жива, дори и сега се чувстваше като нашественица.
Помещението на върха на кулата бе покрито с изпотрошени мебели и разкъсани кукли. Всички четири прозореца бяха отворени, ала стаята беше мрачна и вонеше. Тя познаваше тази миризма.
— Тобин, тук ли си, дете?
Гласът й сякаш не можа да изпълни малкото пространство, но пък чуваше звука на накъсано дишане. Откри, че той идва откъм ъгъла, най-далече от фаталния прозорец. Полускрит под един паднал гоблен, Тобин се бе свил до стената, сключил ръце около коленете си, вперил поглед в нищото.
— Милото ми! — задави се Нари, падайки на колене край него.
Лицето и туниката на момчето бяха покрити с кръв, което за миг я накара да си помисли, че Ариани се е опитала да му пререже гърлото, че той ще умре в ръцете й, че цялата болка, лъжи и чакане са били напразни.
Тя се опита да го повдигне, но Тобин се отдръпна и се сви още повече, все още с празен поглед.
— Тобин, миличък, аз съм. Ела, да те заведем в стаята ти.
Детето не помръдна и с нищо не показа, че е забелязало присъствието й. Нари се доближи до него и го поглади по косата.
— Моля те, чедо. Тук е лошо и студено място. Ела в кухнята за една хубава купа бульон. Тобин? Погледни ме, дете. Добре ли си?
Откъм стълбището долетяха тежки стъпки. Вътре нахлу херцогът, следван от Тарин.
— Виждала… О, слава на светлината! — Риус разбута потрошените мебели, за да коленичи до нея. — Зле ли е ранен?
— Не, само много уплашен, милорд — прошепна Нари, продължавайки да гали Тобин по косата. — Трябва да е видял…
Херцогът се приведе и внимателно хвана брадичката на сина си, опитвайки се да повдигне главата му. Тобин се дръпна.
— Какво стана? Тя защо те доведе тук? — меко попита Риус.
Момчето не отговори.
— Огледайте се, милорд! — Нари отмести черната коса на Тобин, за да огледа синината върху лицето му. Кръвта по лицето и дрехите му идваше от рана с формата на полумесец върху брадичката му. Не беше голяма, но беше дълбока. — Трябва да е видяла краля с вас. За пръв път откакто… Знаете в какво състояние беше тя.
Нари се вгледа по-внимателно в пребледнялото лице на Тобин. Нямаше сълзи, но очите бяха разтворени широко и вперени, сякаш все още виждаха разигралото се тук.
Момчето не се възпротиви, когато баща му го вдигна на ръце и го отнесе в спалнята му. Но и не се отпусна, оставайки свито. Не можеше да става въпрос за свалянето на разрушените му дрехи, затова Нари му свали обувките, изми лицето и го зави с допълнителен юрган. Херцогът коленичи край леглото и взе една от ръцете на Тобин между дланите си, говорейки му тихо, като наблюдаваше безкръвното лице върху възглавницата за някаква реакция.
Нари се обърна и видя Тарин застанал на прага. Мъжът също беше пребледнял. Тя отиде до него и го хвана за ръката.
— Той ще се оправи, Тарин. Просто е много изплашен.
— Хвърлила се е от прозореца на кулата — прошепна Тарин, все така вторачен в Риус и момчето. — Взела е Тобин със себе си… Погледни го, Нари. Мислиш ли, че се е опитала…
— Никоя майка не би сторила подобно нещо!
Ала в сърцето си не беше толкова сигурна.
Двамата останаха още известно време на прага, застинали като жива картина от пантомима. Най-сетне Риус се изправи на крака и разсеяно прокара ръка по окървавената си туника.
— Трябва да ида при краля. Той възнамерява да я отнесе в кралската гробница в Еро.
Нари гневно стисна престилката си в юмруци.
— Няма ли да е по-добре да изчакаме… заради детето…?
Погледът, който херцогът й хвърли, бе тъй горчив, че думите й замряха върху езика.
— Кралят заповяда.
Бършейки отново ръка, той излезе. Хвърляйки последен поглед към спящото дете, Тарин го последва.
Нари придърпа стол до леглото и потупа рамото на Тобин през завивките.