— Милото ми — въздъхна тя. — Дори няма да ти позволят да я оплачеш.
Тя погали спящото дете по челото и си представи как го отвежда някъде далеч от този дом на мизерия. Как го отглежда като свое дете в някоя проста колиба, далеч от крале, призраци и побъркани жени.
Тобин чу вой и се сви, защото гласът стана по-гръмък. Постепенно ридаещият глас преля в звука на силния източен вятър, блъскащ се срещу стените на замъка. Момчето усещаше тежестта на завивките, но въпреки това пак му беше студено.
Отваряйки очи, Тобин премигна към малката нощна лампа, мъждукаща край леглото му. Нари беше заспала в един стол край нея.
Беше го сложила да си легне с дрехите. Бавно раздвижвайки схванатото си тяло, той се обърна с лице към стената и извади куклата изпод туниката си.
Не знаеше защо беше у него. Нещо лошо се беше случило, нещо толкова лошо, че той не искаше да мисли за него.
Майка ми е…
Стисна очи и силно притисна куклата към себе си.
Ако куклата е у мен, значи майка ми е…
Не помнеше да я е скривал под дрехите си, всъщност не помнеше нищо, но сега я скри под завивките, избутвайки я в самия край на леглото с крака, отбелязвайки си, че скоро трябва да потърси по-добро скривалище. Знаеше, че е лошо до я пази, че е срамно за едно момче, което щеше да стане воин, да се нуждае от кукла, но въпреки това я скри, изгарящ от срам и копнеж.
Може би в крайна сметка майка му му я беше дала.
Тобин отново се унесе и неспирно засънува как тя му дава куклата. Всеки път се усмихваше, казвайки, че това е най-доброто й произведение.
Глава десета
Накараха Тобин да остане на легло два дни. По-голямата част от времето той проспа, унесен от дъжда, който трополеше тихо по капаците, и ръмженето на реката, която чупеше леда си.
Понякога, в просъница, си мислеше, че майка му е в стаята с него, изправила се пред таблата на леглото, стиснала до болка ръце — по онзи начин, както когато бе видяла краля. Тобин беше толкова сигурен, че тя е там, че дори можеше да чуе дишането й, ала когато отвореше очи, нея я нямаше.
Демонът обаче беше тук. Усещаше го да се навърта наоколо през цялото време. Нощем момчето се притискаше силно до Нари, опитвайки се да се престори, че не усеща вторачения му поглед. Но демонът нито веднъж не го нападна, нито строши нещо.
Следобеда на втория ден вече бе буден и неспокоен. Нари и Тарин му правеха компания, разказваха му истории и му носеха малки играчки, като че беше бебе. Останалите слуги също идваха, за да го потупат по ръката или да го целунат по челото.
Само баща му не идваше. Когато Тарин обясни, че той трябвало да се върне в Еро заедно с краля, Тобин усети буца в гърлото си, но не намери сълзи, за да заплаче.
Никой не говореше за майка му. Той се чудеше какво ли е станало с нея, след като бе отишла в кулата, но не можеше да попита. Всъщност въобще не му се говореше. Затова той пазеше мълчание, дори и когато се опитваха да го накарат да говори. Вместо това се занимаваше с восъка си или просто се мушваше под завивките, изчаквайки посетителите да си идат. В моментите, които оставаше сам, вземаше куклата от новото й скривалище зад гардероба и просто я държеше, гледайки към празния кръг плат, където би трябвало да има лице.
Естествено, че той си има лице. Най-красивото…
Но нищо у тази кукла не беше красиво. Тя беше грозна. Пълнежът се беше разместил. В неравните крайници усещаше някакви остри парченца. Зацапаната муселинова кожа беше многократно кърпена. Обаче все пак откри нещо ново — тънка, лъскава черна корда бе стегната здраво около врата, толкова здраво, че можеше да се види само ако наведеше глава силно назад.
Макар куклата да беше грозна, на Тобин му се струваше, че долавя аромата на цветя, който майка му беше носила през последните няколко щастливи седмици — и това беше достатъчно. Ревниво я пазеше. Когато на третия ден най-сетне му разрешиха да стане, той отново й промени скривалището, отнасяйки я в дъното на сандъка на стаята за игра.
Отново беше застудяло и навън валеше суграшица. Бе притъмняло и стаята изглеждаше мрачна и неприветлива. Имаше прах върху пода и върху плоските покриви на дървените къщи. Малките дървени люде лежаха пръснати из дворцовия кръг като жертвите на чумата, за които баща му беше писал. Застанал в ъгъла, войникът стол сякаш му се подиграваше, затова Тобин го разглоби — метна плаща в празния гардероб, а шлема скъта в сандъка.