Отиде до масата край прозореца и внимателно докосна принадлежностите за писане, които с майка му бяха споделяли — пергаменти, пясъчница, ножове за подостряне и пера. Бяха преминали почти половината азбука. Листове с написани от ръката на майка му големи отчетливи букви го очакваха да се упражнява. Тобин взе един и го подуши, надявайки се тук също да долови уханието й, но листът миришеше само на мастило.
Когато баща му се върна след няколко дни, суграшицата бе отстъпила мястото си на пролетен дъжд. Херцогът изглеждаше странен и тъжен. Никой не знаеше какво да му каже, нито дори Тарин. След вечеря Риус отпрати всички и седна край камината, сложил Тобин върху коляното си. Известно време баща му мълча.
Сетне той повдигна белязаната му брадичка, за да погледне лицето му.
— Не можеш ли да говориш, дете?
Тобин бе поразен да види сълзи, стичащи се към черно сребърната брада на баща му. Не плачи! Воините не плачат, помисли си той, ужасен да види баща си да ридае. Чуваше думите в главата си, но не можеше да ги облече в звук.
— Няма значение. — Баща му го прегърна и Тобин отпусна глава върху широката гръд, слушайки как бие сърцето му и доволен, че не му се налага да вижда сълзите. Може би заради това баща му беше отпратил всички — за да не го видят.
— Майка ти… Тя беше болна. Рано или късно ще чуеш хората да казват, че е била луда. Това наистина беше така. — Херцогът замлъкна и Тобин го усети да въздъхва. — Това, което е направила в кулата… Било е заради лудостта. Наследила я е от майка си.
Какво се беше случило в кулата? Тобин затвори очи, чувствайки се странно. Пчелите отново бяха започнали да жужат в главата му. Дали шиенето на кукли те правеше луд? Припомни си онази жена на пазара. Тя не изглеждаше луда. Дали баба му също е правила кукли? Не, тя беше отровила съпруга си…
Риус отново въздъхна.
— Не мисля, че майка ти е искала да те нарани. Когато се окажеше не на себе си, тя не знаеше какво върши. Разбираш ли какво ти казвам?
Тобин не разбираше нищо, но кимна, надявайки се да зарадва баща си. В момента не искаше да мисли за майка си. Когато го стореше, сякаш мислеше за две различни жени и това го караше да изпитва страх. Жестоката, отнесена жена, която „не бе била на себе си“ винаги го беше ужасявала. Другата — онази, показала му как да нанася очертанията на буквите, която яздеше с развята от вятъра коса и ухаеше на пролетна поляна — беше непозната, която идваше да го посети за малко, сетне го изоставяше. В ума на Тобин тя бе изчезнала от кулата по подобие на някоя от птиците си.
— Някой ден ще разбереш — каза баща му. Повдигна Тобин и отново го погледна. — Ти си много специален, детето ми.
Демонът, мирувал, откъсна един гоблен от отсрещната стена на помещението и яростно го скъса на две, строшавайки рамката, след което го захвърли на пода с трясък. Но баща му не обърна внимание.
— Още си твърде млад да мислиш за това, но ти обещавам, че ще бъдеш велик боец, когато пораснеш. Ще живееш в Еро и всички ще ти се покланят. Всичко, което съм сторил, Тобин, го сторих за теб и за Скала.
Момчето избухна в сълзи и отново притисна лицето си до гърдите на баща си. Не го интересуваше дали ще живее в Еро или където и да е другаде. Просто не искаше да вижда това странно ново изражение върху бащиното си лице. Прекалено много напомняше на майка му.
Жестоката.
На следващия ден Тобин събра пергаментите и перата и ги отнесе в един неизползван сандък, който стоеше в спалнята му. Под тях бе оставил куклата, скрита в стар чувал от брашно, който бе намерил в кухненския двор. Знаеше, че е рисковано, но пък се чувстваше мъничко по-добре, когато куклата беше наблизо.
След това можеше да погледне в собствените си очи в огледалото и с устни да оформи думите „майка ми е мъртва“, без да усети нищо.
Но всеки път, когато умът му се запиташе защо е мъртва или какво се бе случило тогава в кулата, мислите му се пръскаха като разпилени бобчета, а пронизваща болка започваше да пулсира в средата на гърдите му, точно под гръдната кост, с което не му позволяваше да диша. Най-добре беше да не мисли за това.
С куклата беше различно. Не се осмеляваше да каже някому за нея, но не можеше да я остави. Нуждата да я докосне го събуждаше посред нощ и го отвеждаше до ковчежето. Веднъж бе заспал на пода и се беше събудил точно навреме да я скрие, преди Нари да се е събудила.