Това беше първият път, в който Тобин навлизаше толкова навътре в гората. Пътят скоро изчезна иззад тях, лесът се сгъсти, земята стана по-трудна за вървене. Само техните стъпки нарушаваха тишината и лесно можеха да чуят проскърцването на дърветата и шумоленето на някакви дребни животинки. Най-важното беше, че демонът не ги беше последвал.
Тарин и Кони му показаха как да привиква любопитните фазани, имитирайки зова им. Тобин също опита, но при него не се получи.
Няколко птици се отзоваха на повика на Тарин, подавайки глави от храсталака или скачайки върху дънери, за да видят какво става. Мъжете оставиха Тобин да стреля по тях и накрая той уцели една.
— Много добре! — Тарин гордо го потупа по рамото. — Върви донеси улова си.
Фазанът беше паднал, но не беше мъртъв. Ивичестата му глава беше извита настрана и черно око се взираше в момчето. Птицата леко потрепваше с опашка, но не можеше да помръдне. Капка ярка кръв се бе събрала на върха на човката й, червена като…
Тобин дочу странно жужене, като пчели, но още не беше достатъчно топло за тях. Следващото нещо, което помнеше, бе как лежи върху влажната земя, а притесненият Тарин разтрива китките и гърдите му.
— Тобин? Какво ти е, момче?
Объркан, Тобин се надигна и се огледа. Лъкът му лежеше на земята, но никой не изглеждаше ядосан заради това. Кони бе седнал върху падналото дърво, държащ мъртвия фазан за краката.
— Уцели го, принце. Свали го право от дървото. Да не ти е лошо?
Момчето поклати глава. Не знаеше какво се бе случило. Взе птицата, разпери опашката й и се възхити на перата.
— Изстрелът беше добър, но мисля, че за днес стига — каза Тарин.
Тобин отново поклати глава, този път по-енергично, и дори скочи на крака, за да им покаже, че е добре.
Тарин се поколеба за миг, сетне се засмя.
— Добре тогава.
Преди здрач принцът успя да уцели още един фазан. Когато поемаха обратно, вече всички бяха забравили глупавия му припадък, дори самият Тобин.
През следващите няколко седмици дните ставаха по-дълги и те прекарваха повече време в гората. Пролетта дойде, обгръщайки дърветата в нова зеленина. От кафявата почва надничаха треви и гъби. На поляните излизаха кошути, за да учат малките си да пасат. По тях Тарин не стреляше.
Понякога оставаха по цял ден, опичайки дивеча на пръчки върху огъня, а ако не бяха уловили нищо, ядяха хляба и сиренето, които готвачката им приготвяше. Тобин не беше претенциозен към менюто, радваше го, че е навън. Никога не се беше забавлявал така.
Тарин и Кони го научиха как да се ориентира сред дърветата и по позицията на слънцето. Сред едни камънаци бяха намерили гнездо на змии, все още замаяни от зимния си сън. Младият войник беше му показал как по формата на главата им се познава дали са отровни. Тарин му показваше пътеките и дирите на обитателите на гората. Срещаха се предимно заешки, лисичи и еленски следи. Но един ден, докато вървяха сред гората, Тарин внезапно се приведе към парче мека земя.
— Виждаш ли? — каза той, сочейки към отпечатък, по-голям от ръката му. Приличаше на кучешки, ала беше по-объл. — Това е дива котка. Ето защо си играеш в двора, момчето ми. Толкова голяма котка с малки би те смятала за хубав улов.
Съзирайки разтревожения поглед на Тобин, той се изкикоти и разроши косата му.
— Денем е малко вероятно да срещнеш една, а с идването на лятото те се оттеглят обратно в планините. Но не би искал да бъдеш тук сам нощем.
Тобин охотно попиваше всички тези уроци. Самият той също получаваше известни наблюдения: подканящата кухина под паднало дърво, спотаени скали, сенчеста дупка под канара — все отлични скривалища за кукла. За пръв път се зачуди какво ли би било да се разхожда и изследва тук сам.
Понякога баща му също идваше с тях, но тогава Тобин се чувстваше неловко, защото херцогът почти не говореше. По-голямата част от времето си Риус прекарваше в стаята си, точно както Ариани бе правила.
Тобин се промъкваше до вратата на баща си и притискаше ухо до нея, раздиран от желанието нещата да бъдат както някога. Преди.