Вятърът бе утихнал и беше станало задушно. Мухи с големи зелени очи се присъединиха към облаците комари, хапейки го по врата и зад ушите. Дотук с приключението. Тобин се беше изгубил, беше му топло и се чувстваше уплашен.
Отчаяно се огледа, но пак не откри пътеката. Накрая, примирен, той приседна на един камък, чудейки се дали Нари вече е открила липсата му.
Тук беше тихо. Дочу се ядосаният зов на червена катерица. Някакви дребни създания шумоляха из храсталаците около него. Малки черни мравки се катереха из иглиците в нозете му, понесли яйца и парченца листа. Изтощен, Тобин се приведе напред, за да ги разгледа. Една от тях носеше крак на бръмбар между челюстите си. Дълга черна змия, дебела колкото китката му, изпълзя от дупката си под недалечно дърво и мина край крака му, без да го удостои с никакво внимание. Можеше да чуе различните звуци, издавани от капките, когато падаха върху сухи листа, растения, камъни и иглиците върху земята. Нервно се запита какъв ли звук издаваха лапите на дива котка върху борови иглички — ако изобщо издаваха звук.
— Смятах, че може би ще дойдеш днес.
Тобин едва не падна от камъка при рязкото си обръщане. Дребна, чернокоса жена седеше на мъхест пън на няколко ярда от него, сключила ръце в скута си. Беше много мърлява и носеше окъсана кафява рокля, украсена с животински зъби. Ръцете и босите й крака бяха изцапани. В дългата й, къдрава коса се бяха заплели клонки и листа. Тя му се усмихваше, но черните й очи не криеха подигравка.
Тобин бързо скри куклата зад гърба си, посрамен, че е бил заварен с нея, пък макар и от непозната. Освен това беше изплашен, забелязвайки дългия нож, който жената носеше на колана си. Тя не приличаше на арендаторите на баща му, освен това говореше странно.
Тя го дари с широка усмивка, на която липсваха няколко зъба.
— Виж какво имам, кийса. — Жената отмести ръце и той видя, че в скута й е свито малко зайче. Тя го погали по гърба. — Дойде види?
Тобин се поколеба, ала любопитството му надви предпазливостта. Изправи се и бавно отиде до непознатата.
— Погали я — каза жената. — Тя хареса.
Тобин погали животинчето по гърба. Козината бе мека и топла под ръката му. Също като кошутите от съня му — зайчето не изглеждаше уплашено.
— Тя теб хареса.
Да, помисли си Тобин, жената не говореше като хората от Алистън. Тъй като се беше приближил, узна още, че и миризмата й не е особено благоуханна. Но пък по някаква причина вече не се страхуваше от нея.
Скрил куклата под наметката си, Тобин коленичи и продължи да милва зайчето.
— Колко е мека. Кучетата не ми позволяват да ги галя.
Жената изцъка с език.
— Кучета не разбиране. — Преди Тобин да е съумял да я попита какво е искала да каже, тя продължи. — Аз чака дълго време теб, кийса.
— Не съм Кийса. Казвам се принц Тобин. Не те познавам, нали?
— Но аз теб познава, кийса Тобин. Познава и бедната ти мама. Ти носи нейно нещо.
Значи бе видяла куклата. Изчервявайки се, Тобин бавно я извади изпод наметалото. Жената я взе и му подаде зайката.
— Аз Лел. Не страхува се от мен. — Тя приглади куклата в скута си с изцапаните си пръсти. — Познава те роден. Наблюдава те.
Лел? Никога преди не беше чувал това име.
— Защо никога не си идвала в замъка?
— Идва. — Тя му намигна. — Не видяна.
— А защо не говориш правилно?
Тя закачливо го докосна по носа.
— Може би ти научи? Аз също учи. Чака научи, сред дървета. Самотно време, но аз чака. Готов учи?
— Не. Търсех… търсех…
— Мама?
Тобин кимна.
— Видях я в съня си. В стая под земята.
Лел тъжно поклати глава.
— Не нея. Това аз. За това мама не нужна.
Тобин се натъжи.
— Искам да си вървя.
Лел го потупа по бузата.
— То не далече. Но ти не си се само заблудил. — Потупа куклата. — Това ти създава проблеми.
— Ами…
— Зная. Ела, кийса.
Тя стана и закрачи сред дърветата, понесла куклата в ръка. Тобин нямаше избор.
Тъй като Риус и войниците ги нямаше, имаше по-малко за пране. Под заплахата от дъжд Нари и готвачката бързо изпраха дрехите и спалното бельо, а междувременно Минир разпъваше простори из залата.