Можаха да приключат така, че прането да не попречи на приготвянето на вечеря.
— Аз ще приготвя хляба — каза Нари, оглеждайки със задоволство капещите въжета. — Ще ида да питам Тобин дали иска да помага.
Истината беше, че след случилото се в стаята за игри, тя се притесняваше да оставя детето само за толкова дълго. Може би наистина духът бе причинил това — мисълта как Тобин бута онзи тежък гардероб я стресна до смърт — обаче Тобин бе този, когото бе видяла да мята играчки и гоблени, и който й бе разкървавил носа. Ставаше все по-трудно да се определи кое беше дело на духа и кое е извършило момчето в някой от пристъпите си. След смъртта на Ариани детето бе станало много странно, предпочитайки да бъде само. Дори се държеше, сякаш пазеше някаква голяма тайна.
Изкачвайки се, Нари въздъхна. Принцесата никога не бе представлявала истинска майка, може би, с изключение на последните месеци. А херцогът? Дойката поклати глава. Него никога не успяваше да го разбира, а след смъртта на съпругата му — още по-малко. Никой не можеше да вини Тобин, че расте особняк.
Откри Тобин коленичил край модела си. Косата му бе увиснала пред лицето — беше се надвесил и поправяше някакво корабче.
— Искаш ли да ми помогнеш с печенето, миличък? — попита тя.
Тобин поклати глава, мъчейки се да намести обратно малката мачта.
— А искаш ли аз да ти помогна?
Той отново поклати глава и се извърна, за да вземе нещо край себе си.
— Както искаш, господин Мълчание. — Хвърляйки му последен привързан поглед, дойката се отправи обратно към кухнята, размишлявайки какъв хляб да приготви днес.
Не чу как корабът пада на земята в празната стая зад нея.
Тобин бе гушнал зайчето и следваше Лел все по-навътре в гората. Самият той не виждаше никаква пътека, ала жената вървеше сред дърветата с огромна увереност. Лесът стана по-мрачен. През живота си момчето не беше съзирало толкова огромни стволове дъбове и ели. А в подножието им растяха гаултерии, пафиопедилиуми и лилави трилиуми с неприятна миризма.
Вървейки, Тобин разглеждаше Лел. Тя беше само малко по-висока от него. Косата й беше черна като на майка му, но груба и къдрава, примесена със сиво.
Вървяха дълго. Не му се искаше да навлиза толкова дълбоко и гората, не и с нея, но тя държеше куклата. Дори не се обръщаше, за да види дали я следва. Прогонвайки нови сълзи, Тобин си обеща, че повече никога няма да идва сам.
Най-сетне тя спря пред най-големия дъб, който момчето някога бе съзирало. Великанското дърво се извисяваше над тях като същинска кула — и също тъй дебело. Беше украсено с черепи, рога и закачени да съхнат кожи. Край него се сушеше риба. Наоколо имаше и върбови кошници. Малко по-встрани бликаше изворче. То сбираше водите си в малък вир, преди да потече надолу по хълма. Двамата пиха, а сетне Лел го отведе до дървото.
— Моят дом — каза тя и изчезна в ствола.
Тобин зина, чудейки се дали дървото не я е погълнало, но тя се показа и му направи знак да я последва.
Приближавайки се, той видя, че в ствола има цепнатина, достатъчно широка, за да може да се промуши през нея, без да се навежда. Вътре се таеше кухина, голяма почти колкото стаята му. Подът беше от отъпкана пръст. Гладкото сребристо дърво на стените изчезваше в мрак. Втора цепнатина на няколко ярда над вратата пропускаше достатъчно светлина, за да може Тобин да различи сламеник, покрит с кожи, огнена делва и малък железен съд. Последният изглеждаше досущ като онези, които използваше готвачката.
— Ти ли си направила това място? — попита той, забравяйки страха си отново, докато се оглеждаше. Това място беше дори по-добро от подземна стая.
— Не. Стара майка дърво отваря сърце, прави добро място. — Тя целуна дланта си и я допря до ствола, сякаш благодареше на дървото.
Лел настани Тобин върху сламеника и запали малък пламък в котела. Момчето остави зайчето до себе си, което се сви и започна да чисти муцуна с лапи. Жената се пресегна в сенките край вратата и извади кошница с диви ягоди и сплетен самун.
— Прилича на хляба, който готвачката направи онзи ден — забеляза Тобин.
— Тя добре готви — отвърна Лел, поставяйки храната пред него. — Казах ти, че ходи твой дом.
— Откраднала си хляба?
— Заслужила го, теб чака.
— Защо тогава никога не съм те виждал? — отново попита Тобин. — Как така никога не съм чувал за теб, след като си живяла тъй близо?