— Миналата година, ако не се лъжа — каза Ранай. — Познавахте ли я?
— Да — отвърна Айя. Звучеше по-спокойна, отколкото Аркониел смяташе за възможно.
— Съжалявам, че трябваше да научите така.
— Кралят я е убил? — изхриптя Аркониел, едва смогващ да си поеме дъх.
Ранай сви рамене.
— За това не съм сигурна, но е бил там, когато е умряла. Тя е последната наследница. Сега принц Корин ще наследи трона. Може би той ще стане баща на Тъжната кралица.
— Може би — промърмори Айя. Аркониел разбра, че тя повече няма да обсъжда видението си с тази жена.
Настъпи неловко мълчание. Младежът се бореше да потисне сълзите си и отбягваше погледа на Айя.
— Служих вярно на Илиор и Скала — заговори Ранай, звучейки стара и примирена. Повдигна ръка към обезобразеното си лице. — В замяна исках само мъничко спокойствие.
Айя кимна.
— Простете, че ви обезпокоихме. Ако Гоначите дойдат тук, какво ще им кажете?
Възрастната магьосница изглеждаше засрамена.
— Нищо няма да им кажа. Имате думата ми.
— Благодаря ви. — Айя се пресегна и докосна увредената ръка на старицата със своята. — Животът е дълъг, приятелко, и съграден от дим и вода, а не камък. Молете се да се срещнем в по-добри дни.
Двамата напуснаха колибата и поеха по калната пътека, отвеждаща от селото. Ужасно подозрение се бе заформило в сърцето на Аркониел. Още не искаше да говори за него, не знаеше дали ще може да понесе отговора.
Спряха да лагеруват под една огромна ела близо до морето, Айя изпя заклинание, за да държи влагата настрана, а младежът си послужи с новата си магия — сфера от черен огън.
— Много добре — одобрително каза Айя, сваляйки подгизналите си ботуши.
Известно време седяха мълчаливо, заслушани в дъжда и ритмичния плисък на вълните. Аркониел искаше да заговори за Ариани, трябваше да чуе от нейната уста, че мрачното му подозрение е грешно, но не можеше да придаде плътност на думите. Мъката бе заседнала в гърлото му като камък.
— Знаех — каза накрая Айя, изпепелявайки сърцето му.
— Колко дълго?
— От самото начало. Нари ми съобщи.
— И не си ми казала? — Той се взираше в клоните над главата си, защото не можеше да я погледне. През всички тези години бяха го измъчвали кошмарните спомени от онази нощ, спомените за странното дете, което бяха създали, и прекрасната жена, която бяха предали. Оттогава не се бяха връщали в Еро — Айя още не позволяваше, но той винаги си бе представял, че един ден ще се върнат и по някакъв начин ще съумеят да поправят нещата.
Младежът почувства как тя го докосва по рамото.
— Как можа да не ми кажеш?
— Защото нямаше какво да бъде сторено. Не и докато детето не порасне достатъчно. Ериус не е убил сестра си, поне не директно. Принцесата се е хвърлила от кулата. Очевидно се е опитала да убие и детето. С нищо не можехме да им помогнем.
— Ти все така казваш! — Гневно обърса сълзите, с които очите му се наливаха. — Не подлагам на съмнение факта, че това, което правим, е волята на Илиор. Никога не съм. Но как така си толкова сигурна, че точно това е начинът, по който трябва да го направим? Вече минаха почти десет години, Айя, а ние нито веднъж не сме се върнали, за да видим дали тя е добре, или да помогнем с бъркотията, която Лел остави. Собствената майка на детето отнема живота си, а ти продължаваш да казваш, че имаме по-важна работа?
Прекалено разстроен, за да стои на едно място, той се надигна и отиде до водата. Имаше високи вълни, под променящия се дъжд водата изглеждаше гладка. В далечината светеше корабен фенер, хвърляйки ивица светлина върху водната повърхност. Аркониел си представи как с плуване достига до кораба и измолва да бъде взет на борда. Щеше да носи товари и да дърпа въжета, докато ръцете му закървиха. И никога вече нямаше да му се налага да мисли за магии, духове или хвърлящи се от кули жени.
Илиор, поде безмълвна молитва, издигнал лице към скрития зад облаците лунен лик. Как може това да е волята ти, щом сърцето ми се къса? Как бих могъл да обичам и следвам наставница, която може да понася подобни дела, без да трепне… и налага такова мълчание помежду ни?
В сърцето си Аркониел знаеше, че все още обича и се доверява на Айя, ала същевременно липсваше някакво жизненоважно уравновесяване между целта и средствата, което явно само той усещаше. Как бе възможно това? Та той беше само неин ученик, безполезен магьосник.