Той спря и приседна, заравяйки лице в шепите си. Нещо не е наред. Нещо липсва — ако не у Айя, може би у мен.
Това бе започнало от Афра.
Понякога му се струваше, че в онзи съдбовен летен ден животът му бе започнал наново. Отпускайки чело върху коленете си, Аркониел си припомни яркостта на слънцето, вкуса на прахта, горещата гладкост на каменната стела под ръката му. Помисли си за прохладната тъмнина на пещерата на Оракула, където бе коленичил, за да получи странния отговор, който всъщност не бе представлявал отговор — видението как държи някакво тъмнокосо момче в ръцете си…
Той си припомни и го обзе странно застиване.
Детето. Кое дете?
Сега хладът беше гневът на духа на убитото дете. Костите го заболяха, ръцете му се вцепениха. За миг му се стори, че отново се намира под кестена, гледайки как телцето потъва в земята.
Магията на вещицата не се бе оказала достатъчно силна, за да задържи гневния дух.
Видението се изостри в съзнанието му, придобивайки нови форми. От земята в краката му се надига дете, борейки се с корените и твърдта. Аркониел сграбчва ръцете му и започва да дърпа, вглеждайки се в очи, които не са черни, а тъмносини. Но корените все още държат детето, вкопчени в крайниците му. Един е пробил гърба му и стърчи от раната, където Лел бе пришила къс кожа с конци, по-фини от мигли. Дървото пие кръвта на детето. Аркониел го вижда как линее пред очите му…
Неестественият студ все още го беше сграбчил, докато Аркониел със старческо залитане се връщаше към елата.
Магьосниците виждат достатъчно добре в тъмното, но усетеното от Айя при завръщането на ученика й я накара да запали светлина.
Под тънката му брада лицето му беше пребледняло, очите му бяха зачервени и вторачени.
— В Афра! — промълви той, рухвайки на колене край нея. — Видението ми. Онова, което не… Тобин е пътят ми. Затова… Айя, трябва да отида! Трябва да идем!
— Аркониел, говориш несвързано! Какво има? — Айя хвана лицето му в шепи и притисна чело към неговото. Той трепереше като чумав, обаче нямаше и следа от треска. Обратното — кожата му беше ледена на допир. Магьосницата предпазливо надникна в ума му и моментално зърна видение: Аркониел стоеше на скала, от която на запад се откриваше гледка към синьото море. Пред него, много по-близо до ръба, стояха близнаците на Ариани, вече големи. Нишки златиста светлина свързваха младия маг с децата.
— Видя ли? — Отдръпвайки се, Аркониел взе ръцете й и й разказа за мрачното видение, което бе получил на плажа. — Трябва да ида при детето. Трябва да видя Тобин.
— Много добре. Прости ми, че не ти казах. Моето видение… Тя обърна длани нагоре. — Толкова е ясно и същевременно тъй мъгляво. Докато детето е живо, имам други неща, които трябва да върша. Явно съм забравила колко време е минало след смъртта на Ариани, колко по-бързо то минава за теб. Но трябва да ми повярваш не съм забравила детето. Именно за доброто на Тобин се държахме настрана толкова години. Особено сега е изключително важно да не привличаме вниманието на Ериус към онзи замък — предвид недоверието му към магьосниците, които не му служат.
Тя замлъкна, споходена от нова мисъл. Два пъти бе зървала ръката на Светлоносителя, положена върху Аркониел. Макар той да беше се появявал в нейните видения, тя не бе присъствала в неговите. Това прояснение донесе със себе си тъга и малко страх.
— Явно трябва да отидеш — каза му тя.
Младежът целуна ръцете й.
— Благодаря ти, Айя. Няма да се бавя, обещавам ти. Искам само да се убедя, че детето е в безопасност, но и да разбера какво се опитва да ми каже Илиор. Ако успея да намеря кораб утре, ще се върна след седмица. Къде искаш да се срещнем?
— Няма нужда от подобно бързане. Ще отида в Илани, както бяхме планирали. Свържи се с мен там, когато видиш детето… — Тъгата отново се появи. — Сетне ще видим.
Глава шестнадесета
На следващия ден Аркониел пое. Поглеждайки през рамо, стоящата край елата Айя приличаше на съвсем дребна и обикновена жена. Тя му помаха и младежът стори същото, а сетне обърна лице към селото, опитвайки се да не обръща внимание на внезапната буца в гърлото си. След всички тези години му се струваше непознато усещане да броди сам.
Магьосническите предмети, които носеше, бяха скътани в постелята, която беше преметнал на рамото си. Надяваше се, че в негово лице другите щяха да виждат единствено пътник с кални ботуши и прашна шапка със скъсана периферия. Въпреки това планираше да последва съвета на Айя и да избягва жреци и други магьосници, както и да бъде особено нащрек за хора, носещи ястребовата емблема на Гоначите.