Намери рибар, който бе склонен да го отведе до Илани. Там младежът се качи на борда на кораб, пътуващ за Волчи. Напускайки кораба след два дни, той си купи дорест жребец и се отпрати към Алистън, готов да изпълни отреденото му от Светлоносителя.
От писмата на Риус и Нари знаеше, че херцогът е преместил семейството си от Еро още следващата пролет след раждането на Тобин. Дори и тогава из града вече бе започнало да се говори за „демона“. Духът, говореше се, хвърлял неща по гостите, удрял ги и откъсвал бижута и шапки. Красивата Ариани с изцапаната си рокля и странната кукла, бродеща из коридорите да дири детето си — това също помнеше.
Кралят очевидно не се бе противопоставил. „Демонът“ обаче не беше ги оставил на мира и по някакъв начин беше ги последвал в крепостта.
При опита да си го представи Аркониел го побиха тръпки. Неспокойните духове бяха страховити, срамни неща, които обикновено биваха оставяни на жреците и дризианите. От подобни хора двамата с Айя бяха научили всичко, което можаха, знаейки, че рано или късно ще им се наложи да се изправят срещу призрака, за чието създаване бяха допринесли. Но младежът не очакваше, че ще му се наложи да го стори сам.
На третия ден на шемин Аркониел достигна Алистън. Приятно, процъфтяващо пазарно градче, разположено в полите на Скаланската планинска система. Няколко мили по на запад редица зъбести върхове се протягаха към безоблачното следобедно небе. Тук беше по-хладно от крайбрежието, а полетата не познаваха засуха.
На пазара се обърна за упътване към една жена, продаваща сирене.
— Херцог Риус? Ще го намериш в старата крепост край прохода — каза му тя. — От почти месец се е върнал, макар да чух, че нямало да остане дълго. Утре ще бъде в светилището, за да изслуша молби, ако това ти трябва.
— Не, търся дома му.
— Дръж главния път през горите. Обаче ако продаваш нещо, спести си пътя. Стражите няма да те пуснат, освен ако не те познават. С непознати не търгуват.
— Той ме познава — каза й Аркониел. Купи малко от сиренето й и се отдалечи с усмивка, доволен, че са го взели за скитник.
Пътят му го понесе сред златисти ечемични нивя и поляни, пълни с остригани овце и тлъсти прасета, сетне премина в мрачен лес. Пътят, по който тя го бе пратила, изглеждаше далеч по-малко употребяван от онзи към града. Между коловозите бяха прораснали треви. В калта имаше повече еленски и свински стъпки, отколкото следи от подкови. Сенките се удължаваха бързо и той накара жребеца си да препусне, укорявайки се, че не е попитал на какво разстояние е замъкът.
Най-сетне остави гората зад себе си и се озова край река, от която започваше стръмна поляна. На върха на възвишението видя голяма сива крепост, над която високо се издигаше самотна кула.
Хвърлила се е от кулата…
Аркониел потръпна. Смушквайки коня си да продължи, зърна малко селянче да клечи сред тревите край пътя, на не повече от двадесет фута от него.
Момчето беше облечено с парцалива туника, оставила крайниците му голи. Кожата му беше покрита с кал, а черната му рошава коса бе пълна с листа и сламки.
Аркониел беше на път да му викне, когато си припомни, че в замъка има само едно дете — дете с черна коса. Шокиран от състоянието на принца, той насочи коня си към него, за да го поздрави.
Тобин беше застанал с гръб към пътя, втренчен напрегнато в нещо сред дългата трева над брега. Не погледна, когато Аркониел се приближи. Магьосникът понечи да слезе от коня, сетне промени решението си и остана на седлото. Нещо в застиналостта на Тобин го караше да стои надалеч.
— Знаеш ли кой съм? — попита накрая той.
— Ти си Аркониел — отвърна момчето, все така загледано в нещото, приковало вниманието му.
— Баща ти не би харесал да стоиш самичък толкова далеч от вкъщи. Къде е дойката ти?
Детето не обърна внимание на въпроса.
— Как мислиш, дали хапе?
— Кое дали хапе?
Тобин пъхна ръка сред тревата и измъкна земеровка. За миг я задържа във въздуха, наблюдавайки я как се гърчи, сетне с едно спокойно движение й счупи врата. Капчица кръв изникна на върха на муцунката на създанието.