— Защо?
Сега Тобин изглеждаше като всяко друго ужасено момче.
— Това ще го натъжи. Моля те, не му казвай какво си видял!
Аркониел се поколеба, припомняйки си яростното избухване на херцога. Изпълзявайки изпод масата, той приседна на пода редом с Тобин и отпусна ръка на коляното му.
— Предполагам това… — Той обхвана с поглед строшеното и разсипаното. — Не ще учуди никого?
Тобин поклати глава.
— Добре тогава, принце, ще запазя тайната ти. Но много бих желал да зная защо демонът ти се подчинява.
Момчето не каза нищо.
— Ти ли му каза да ме замеря с чинии?
— Не! Никога не бих сторил подобно нещо, кълна се в честта си.
Магьосникът се взря в напрегнатото, искрено личице и разбра, че Тобин казва истината. Ала същевременно тези очи криеха някаква тайна. Още един дом със затворени врати, помисли си. Поне тук имаше шанс да намери ключовете.
Долетяха гласове.
— Върви тогава — прошепна Аркониел.
Момчето безшумно се измъкна през вратата към двора.
Благодаря ти, Илиор, че ме прати тук, каза мислено магьосникът, съпровождайки Тобин с поглед. Какъвто и мрак да заобикаля това дете, аз ще го отстраня и ще стоя до нея, докато не я видя коронована в полагащата й се по рождение форма.
Глава седемнадесета
Нари и Тарин помогнаха на Аркониел да се качи на втория етаж. Слънцето вече се беше скрило зад върховете, потапяйки цялата къща в сумрак. В ръката си Тарин държеше глинена лампа и на нейната светлина магьосникът можа да различи захабените цветове на колоните в голямата зала, парцаливите банери от отдавна забравени битки и зацапаните месингови лампи, украсени с паяжини. Въпреки прясно разхвърляните треви върху тръстиката на пода, все още се долавяше миризмата на влага и мишки.
Коридорът на втория етаж беше още по-мрачен. Аркониел бе отведен в прашна, претъпкана стаичка. Вътре имаше лампа, предоставяща достатъчно светлина, за да може магьосникът да различи миниатюрния град, запълнил половината помещение. Из ъглите бяха пръснати играчки, но изглеждаха изоставени.
Край голите стени бяха притиснати няколко сандъка и гардероб с напукана врата. Богато украсен дъбов креват бе оставен под неестествен ъгъл край прозореца. Беше много красива мебел, с оформени като лози и птици орнаменти, макар на места още да личаха паяжини.
Тарин отведе Аркониел до леглото и му помогна да си свали туниката и ботушите. Магьосникът не можа да сподави стона си, когато ръкавът напускаше ранената му китка.
— Иди да му донесеш още от отварата на готвачката — каза Нари. — Аз ще му помогна да си легне.
— Ще й кажа да я направи по-силна — отвърна Тарин.
Одеялото, с което го зави дойката, ухаеше на лавандула и кедър. Под ръката му тя намести възглавница. По синия копринен юрган все още личаха гънките.
— Предполагам не се отбиват често гости — рече Аркониел, отпускайки се благодарно в мекото, миришещо на плесен легло.
— Херцогът приема гостите си другаде. — Нари приглади завивката му. — Знаеш, че така е най-добре. Тобин е в безопасност.
— Но не и щастлив.
— Това вече не мога да кажа. Тобин е добро и послушно момче. Баща му го обожава… или поне преди беше така. — Дойката поклати глава. — Много му е трудно, откакто принцесата… Да умре така… В името на светлината, Аркониел, боя се, че това го е пречупило.
— Какво всъщност се случи? Чух само слухове.
Нари си придърпа стол и седна.
— Кралят дойде тук на лов. Тя го видяла да идва по пътя и завлякла бедния Тобин до кулата. Той не иска да говори за това. Но го намерихме с рана върху брадичката, а по перваза имаше кръв.
— Белегът?
— Да, от този ден е.
— Мислиш, че е искала да го убие?
Нари мълчеше.
Макар и замаян от отварата, Аркониел се взираше в нея, опитвайки се да проумее мълчанието й.
— Не мислиш, че… Нари, та той още няма десет години и е толкова дребен! Как би могъл да блъсне зряла жена през прозореца!
— Не казвам, че го е сторил! Но има моменти, в които сякаш е обладан от демона. Веднъж опустоши тази стая. Сварих го да го прави! А стаята в кулата тогава изглеждаше по същия начин.
— Това е нелепо.
Нари сключи ръце и се загледа в тях.
— Не искам да си мисля зле за детето, повярвай. Но то сега говори с него.