— С демона? — Аркониел си помисли за шепота, който бе чул в кухнята, както и за молбата на Тобин да не казва на баща му.
— Той мисли, че не чувам, обаче не е така. Понякога нощем, когато си играе тук сам. Бедничкото. Толкова е самотен, че би седнал да си говори с призрак.
— Има теб и баща си. И Тарин и останалите — всички изглеждат много привързани към него.
— О, да. Но за детето не е същото. Ти си достатъчно млад, за да разбереш. Какво би правил, затворен в стара къща като тази, заобиколен единствено от войници и слуги? По-голямата част от които дори отсъстват през повечето време. Обзалагам се, че ти си отраснал в пълен с деца дом.
Аркониел се засмя леко.
— Имах петима братя. Всички спяхме в едно легло и се биехме като борсуци. Когато Айя ме взе, пак намирах деца, с които да си играя, докато не започна да личи, че съм различен.
— Е, нашият Тобин също е различен, а никога не е познал какво е да си играеш с друго дете. Това не е нормално. Много пъти съм повтаряла това. Как се очаква да опознае хората, затворен тук?
Как, наистина? — помисли си магьосникът.
— А как си прекарва времето?
Нари изсумтя.
— Работи като селско дете и тренира да стане воин. Трябва да го видиш как се упражнява — като кученце, нахвърлящо се върху мечки. Ще извади късмет, ако изкара лятото без счупен пръст. Тарин и баща му казват, че е бърз, освен това стреля не по-зле от големите.
— И това е всичко?
— Язди, когато има кой да го придружава. И умее да прави малки фигурки — много е добър. — Тя посегна към перваза и постави няколко восъчни и дървени животинки върху юргана. Наистина бяха сръчно изработени.
— И си играе тук. — Тя посочи към модела на града, усмихвайки се топло. — Херцогът му го направи преди години. Часове наред прекарваха над него. Това е модел на Еро. Но не му е позволено да излиза навън да лудее и да лови риба, както правехме ние. Както всяко дете трябва да прави! Благородните момчета на неговата възраст служат като пажове в кралския двор. Той, разбира се, не може да прави това. Но Риус дори не позволява някое дете от селото да дойде. Толкова е решен да не бъде разкрита тайната.
— В това отношение е прав. И все пак… — Аркониел се замисли за момент. — Ами останалите от домакинството? Друг знае ли?
— Не. Понякога дори аз забравям. Той е нашият мъничък принц. Не мога да си помисля какво ще бъде, когато настъпи промяната. Представи си някой да ти каже: „О, впрочем, миличък, ти не си…“
Тя замлъкна, защото в този момент Тарин се върна с чашата. Той им пожела лека нощ и отново излезе. Нари остана. Привеждайки се ниско над ухото на магьосника, тя прошепна:
— Жалко, че Айя не позволява на Риус да му каже. Изключително верен приятел на семейството. Тайни… Тук всички сме затънали в тайни.
Втората доза отвара имаше обещания ефект. Аркониел спа като камък. Сънува как играе на вълк и овце с братята си в градината на баща си. В един момент забеляза, че Тобин също ги гледа, но не можеше да намери думите, с които да го покани да се присъедини към тях. В следващия момент се озова в кухнята на майка си. Демонът също беше там.
Познавам вкуса на сълзите ти, каза му той.
Събуди се късно сутринта с пълен мехур и лош вкус в устата. Цялата му лява ръка пулсираше. Притиснал я към гърдите си, откри гърне под леглото. Тъкмо бе приключил с употребата му, когато вратата се отвори и Тобин надникна.
— Добро утро, принце — каза Аркониел, избутвайки гърнето обратно под леглото. — Ще бъдеш ли така любезен да кажеш на готвачката, че се нуждая от още отвара?
Тобин изчезна тъй внезапно, че магьосникът се зачуди дали изобщо е разбрал.
Или дали наистина съм разговарял с Тобин.
Но принцът скоро се върна с чаша и малко хлебче върху салфетка. Вчерашната му срамежливост беше изчезнала, но продължаваше да е все така сериозен и резервиран. Той даде храната на Аркониел и остана при него, наблюдавайки го с възрастните си очи.
Младият магьосник отхапа от топлия хляб. Готвачката беше пъхнала вътре резен зряло сирене.
— Великолепно! — възкликна Аркониел, прокарвайки хапката с отварата. Забеляза, че този път е по-слаба.
— Помогнах при печенето — рече Тобин.
— Така ли? Значи си отличен пекар.
Дори намек от усмивка не последва. Аркониел започна да се чувства като посредствен актьор пред изключително взискателна публика. Опита отново: