— Нари ми каза, че стреляш много добре.
— Миналата седмица донесох пет фазана.
— Аз самият също стрелях сносно.
Тобин повдигна вежда, точно както Айя правеше, когато не одобряваше нещо казано или сторено от него.
— Вече не го ли правиш?
— Трябваше да се занимавам с други неща и не намирах време.
— На магьосниците не им ли трябва да стрелят?
Аркониел се усмихна:
— Имаме си други начини да се сдобиваме с храна.
— Не просите, нали? Татко казва, че е срамота за някой способен на работа мъж да проси.
— Моят баща ми казваше същото. Не, наставницата ми и аз пътуваме и заработваме хляба си. Понякога се отбиваме да гостуваме, точно както аз направих сега.
— Как ще си заработваш хляба тук?
Младежът потисна желанието си да се засмее. Нямаше да се изненада, ако момчето седнеше да проверява дали не е скътал сребърни прибори под матрака.
— Магьосниците си изкарват прехраната с магия. Правим и поправяме неща. И забавляваме.
Той протегна дясната си ръка и се съсредоточи върху центъра на дланта си. Кълбо светлина с големината на ябълка изникна там и оформи малък дракон с прозрачни, прилепови криле.
— Виждал съм ги в Ауренен…
Повдигайки очи, той видя как Тобин бавно се отдръпва назад, опулен от страх.
Това далеч не беше реакцията, която Аркониел се надяваше да получи.
— Не се страхувай. Това е само илюзия.
— Не е истински? — попита Тобин от прага.
— Само картина, спомен от пътуването ми. Видях много такива дребосъчета в място, наречено Сарикали. Някои от тях могат да станат по-големи от този замък, но те са много редки и живеят из планините. Ала тези малките са навсякъде. Ауренфеите ги почитат като свещени. Имат легенда, която разказва за създаването на първите ауренфеи…
— От единадесет капки драконова кръв. Татко ми е разказвал тази история и за тях — прекъсна го Тобин тъй рязко, както би сторил и баща му. — Веднъж тук също дойдоха ауренфеи. Те ни свириха. Теб дракон ли те е учил?
— Не, наставницата ми се нарича Айя. Някой ден ще срещнеш и нея. — Аркониел остави илюзията бавно да се стопи във въздуха. — Би ли искал да видиш нещо друго?
Все още заел позиция за бързо бягство, Тобин погледна през рамо в коридора, сетне попита:
— Какво?
— Каквото и да е. Какво най-много би искал да видиш?
Момчето се замисли над думите му.
— Бих искал да видя града.
— Еро?
— Да. Бих искал да видя дома на майка ми, където съм бил роден.
— Хм… — Аркониел потуши леката тревога. — Мога да го направя, но за целта трябва да те хвана за ръката. Ще ми позволиш ли?
Момчето се поколеба, пристъпи обратно в стаята и протегна ръка.
Младият магьосник я взе в своята и му се усмихна окуражаващо.
— Ще ти се стори странно, а всъщност е много просто. Ще прилича на сън, докато си буден. Затвори очи.
Аркониел усещаше напрежението по слабата, тънка ръка, но Тобин стори заръчаното.
— Добре, сега си представи, че сме две птици, летящи над гората. Каква птица искаш да бъдеш?
Тобин издърпа ръката си и направи крачка назад.
— Не искам да съм птица!
Страх ли беше това — или недоверие?
— Това е само наужким, Тобин. Представяш си, когато си играеш, нали?
Отговори му неразбиращ поглед.
— Представяш си неща, които не са тук в действителност.
Поредна грешка. Тобин нервно погледна към вратата.
Аркониел огледа наличните играчки. С всяко едно друго дете би накарал малките кораби да заплават по пода или щеше да накара прашното дървено конче на колела да се затъркаля из стаята, но нещо му подсказа да не го прави. Вместо това той се измъкна от леглото и докуца до модела. Сега разположението на улиците и сградите не можеше да бъде сбъркано, дори и да изглеждаше, че някакво бедствие е сполетяло града. Част от западната стена липсваше. В глинената основа имаше дупки от изтръгнатите къщи. Онези, които бяха останали, варираха от обикновени дървени кубчета до изящни сгради, оформени и боядисани като някои от най-първите домове и храмове в Дворцовия кръг. Новият дворец беше изработен в детайл — с редици колони пръчици и мънички позлатени емблеми на Квартата върху покрива.