— Сега ще полетим на изток. — Аркониел призова образ на дървета и поля, бясно прелитащи под тях, сетне разгърна Еро и разположи двама им високо над Стария дворец, опитвайки се да предостави на момчето гледка, която да разпознае. Под тях Дворцовият кръг приличаше на кръгло зелено око, увенчало хълм.
— Виждам го! — прошепна Тобин. — Прилича на моя град, само че има много повече къщи и улици и цветове. Може ли да видя пристанището и корабите?
— Ще трябва да отлетим до него. Видението е ограничено. — Аркониел се усмихна на ум. Значи зад мрачното лице все пак се криеше дете. Двамата се стрелнаха към пристанището и закръжиха над тумбестите караки и лодки.
— Искам да плавам на такъв кораб! — възкликна момчето. — Искам да видя Трите земи, също и ауренфеите.
— Би могъл да пееш с тях.
— Не…
Образът се замъгли — нещо разсея Тобин.
— Съсредоточи се — напомни му Аркониел. — Не позволявай на нищо да те тревожи. Не мога да поддържам образа дълго. Какво още искаш да видиш?
— Дома на майка ми.
— А, да. Обратно към Дворцовия кръг. — Той насочи Тобин към лабиринта от обградени със стени къщи, които лежаха между дворците.
— Тази е нейната — каза Тобин. — Познавам я по златните грифони на покрива.
— Да.
Риус добре беше възпитал сина си.
С приближаването им образът отново се замъгли, но този път проблемът не се дължеше на момчето. С нарастването на образа на дома Аркониел усети все по-силно неспокойство. Вече различаваше вътрешните постройки в двора и огромния кестен, под който бе погребан мъртвият близнак. Голи чепати клони посягаха да го сграбчат, точно както корените бяха държали Тобин във видението му край морето.
— В името на светлината! — ахна младежът, опитвайки се да прекрати образа, преди Тобин да е видял. Студен удар стори това вместо него. За миг Аркониел не виждаше нищо.
— Не, не! — извика момчето.
Аркониел усети как ръката на Тобин бива дръпната от неговата. Нещо го удари по бузата — болката подави и последната частица магия, прочиствайки ума и очите му.
Цялата стая се тресеше. Вратите на гардероба се отваряха и затваряха с трясък. Сандъците подскачаха, навсякъде хвърчаха предмети.
Тобин коленичи край града, хванал покрива на двореца с две ръце.
— Спри! — викна той. — Махай се, магьоснико. Моля те! Излез!
Аркониел не помръдна.
— Тобин, не мога…
В стаята нахлу Нари, която притича до момчето. Тобин се вкопчи в нея, притискайки лице до рамото й.
— Какво правиш? — викна тя, хвърляйки обвинителен поглед на Аркониел.
— Аз само му… — Покривът на двореца полетя във въздуха и магьосникът го улови със здравата си ръка. — Просто разглеждахме града. Изглежда на демона ви това не се понрави.
Виждаше достатъчно от лицето на Тобин, за да забележи, че устните му се движат, оформяйки бързи, тихи думи срещу тъмната тъкан на роклята на дойката.
В стаята настъпи тишина, но някаква заплашителна тежест остана — като затишие пред буря. Тобин се измъкна от Нари и излезе.
Жената огледа бъркотията и въздъхна.
— Виждаш ли какво ни е? Не се знае какво или защо ще направи. Илиор и Билайри да ни пазят от гневните духове.
Аркониел кимна, само че той много добре знаеше защо духът бе сторил това. Отново си припомни как се навежда над малко, застинало телце под кестена, плачейки, оставяйки сълзите си в коравата земя. Да, то познаваше вкуса на сълзите му.
След това Тобин се държеше настрана от него, затова Аркониел прекара остатъка от деня в разглеждане на замъка. Болката в ръката му още не се беше успокоила, изисквайки още няколко дози от отварата — заради ефектите й му се струваше, че се разхожда насън.
Първоначалното му впечатление от дома бе получено на дневна светлина — той беше само отчасти обитаем. Най-горният етаж бе напълно занемарен. Някога красиви стаи сега лежаха в разруха, грохнали от плъхове и развала. Протеклият таван бе унищожил фреските.
И въпреки това личеше, че някой продължава да посещава тези мрачни стаи. В прахта по голите подове ясно личаха отпечатъци от стъпки. Една конкретна стая можеше да се похвали с редовен дребно крак посетител, макар сега и неговите следи да бяха се покрили с тънък слой прах. Тази стая се намираше в средата на коридора и бе по-запазена от съседите си, както и по-добре осветена — благодарение на липсващ капак пред един от високите, тесни прозорци.