Риус не обръщаше внимание на Аркониел — беше го насочил към Тобин, разказвайки му истории от царския двор и войните. Заслушвайки се, магьосникът помисли, че разговорът оставя впечатление за насилен и фалшив. Тобин изглеждаше измъчен. Нари, която също седеше на масата, улови погледа на младежа и поклати глава.
Когато яденето бе приключено, херцогът се премести в голямо кресло край камината и остана да се взира в малкия огън, който пращеше в нея. Нито поканен, нито отпратен, Аркониел смутено се настани на пейката край него и зачака, слушайки пропукването на дървата, докато търсеше думи, с които да подеме молбата си.
— Милорд? — започна най-сетне Аркониел.
Риус не отмести поглед към него.
— Какво искаш от мен, магьоснико?
— Да поговорим насаме, ако ви е угодно.
Очакваше херцогът да откаже, но Риус се изправи и поведе Аркониел навън, към поляната. Двамата се спуснаха към реката.
Беше прохладна, приятна вечер. Последните лъчи на слънцето позлатяваха върховете, хвърляйки сенките им над поляната и крепостта. Наоколо прехвърчаха лястовици. Отнякъде жаби настройваха гушите си.
Известно време двамата наблюдаваха шумящата вода. Тогава херцогът се обърна към Аркониел.
— Е? Дадох ви жена и дете. Какво още ще иска господарката ти от мен?
— Нищо, милорд, единствено безопасността и добруването на оставащото ви дете.
Риус се изсмя презрително.
— Ясно.
— Не мисля, че разбирате. Ако искаме Тобин да бъде… каквото искаме да бъде, той трябва да разбира света, който ще наследи. Сторили сте добре, като сте го довели тук, но сега той вече е по-голям. Трябва да се научи как да се облича и да се държи, да усвои тънкостите на куртоазния живот. Трябва да има наставници. Също така се нуждае от приятели връстници, други деца…
— Не! Видя демона, който го измъчва благодарение на мръсната ви вещица. Майки от тук до Еро плашат сополанковчетата си с приказки за „прокълнатото дете от замъка“. Не знаеше ли? О, но как ще знаеш, след като нито ти, нито господарката ти благоволявате да ни посетите? Да изпратя Тобин и демона му в кралския двор и да ги представя на краля? И колко време ще мине, преди някой от магьосниците на Ериус да съзре измамата?
— Но това не е възможно. Тъкмо по тази причина доведохме вещицата…
— Няма да поема този риск! Ериус може и да носи траурен пръстен за сестра си, но колко сантиментален би бил, ако научеше, че оцелялото й дете е… — Той се усети и снижи глас до съскащ шепот. — Истински наследник? Ако си въобразяваш, че някой от намиралите се при родилката онази нощ ще бъде пощаден, значи си глупак. Аз самият бих приветствал смъртта, но помисли за детето. Нима сме стигнали толкова далеч, само за да захвърлим всичко по прищявката на… — Херцогът спря, махвайки с ръка към Аркониел. — На полуграмотен чирак?
Аркониел не обърна внимание на обидата.
— Тогава ми позволете да доведа деца тук, милорд. Деца от друга провинция, които не са чували историите. Тобин е принц. По право скоро ще му се полага да се присъедини към спътниците на престолонаследника или сам да има такива. Какво ще си помислят благородниците от Еро за племенника на краля, който расте като селянче? Тобин трябва да бъде подготвен.
Риус се загледа в реката, мълчейки, ала магьосникът усети, че думите му са попаднали в целта.
— Тобин е още малък, но скоро отсъствието му в кралския двор ще бъде забелязано — може би дори от магьосниците на краля. И тогава те ще дойдат тук, за да го търсят. Без значение какво правим, в един момент ще трябва да го представим в двора. Колкото по-малко странен изглежда, толкова по-добре.
— Едно. Едно дете тук, за да му прави компания. Но само ако се съгласиш с условията ми. — Риус насочи безрадостния си поглед към магьосника. — Първо: ако това дете открие тайната ни, ти лично ще го убиеш.
— Милорд…
Херцогът се приведе към него, изричайки думите още по-тихо.
— Собственото ми дете трябваше да умре. Защо да ме е грижа за нечие чуждо, ако то застрашава плановете ни?
Аркониел кимна, знаейки, че Айя би поискала същото от него.
— А останалите ви условия, милорд?