Когато Риус заговори отново, гневът го бе напуснал. Изглеждаше приведен и стар — тъжен, кух образ върху саркофаг.
— Ти ще останеш тук и ще бъдеш наставник на Тобин. Самият ти имаш благородническа кръв и донякъде си запознат с дворцовите маниери. Няма да поемам риска да доведа още един непознат в дома си. Остани и пази детето ми, докато нещата не поемат нормалния си ред.
Аркониел се чувстваше замаян от облекчение.
— Ще го сторя, милорд. Кълна се в сърцето, ръцете и очите си.
Видението, което бе получил в Афра, се изпълняваше. Самият Риус го бе предложил.
— Ако ми разрешите една скромна молба, милорд — продължи той, припомняйки си своя замисъл. — Вие сте много заможен човек, а пък детето ви расте в отвратителни условия, същинска гробница. Не бихте ли могли да превърнете това място в подобаващ за него дом? Аз също ще се нуждая от собствени помещения — за спане и работа. Стаите на третия етаж биха могли да бъдат поправени. Също така ще ни е нужна и стая за уроците на Тобин…
— Да, добре! — тросна се Риус, размахвайки ръце. — Прави, каквото трябва. Наеми работници. Оправи покрива. Сложи златни цукала, ако искаш, стига да защитаваш детето ми. — За миг той се взря в крепостта.
Прозорците на казарменото помещение сияеха топло. Войниците се бяха събрали в кръг около огъня и пееха. Замъкът изглеждаше изоставен — само на втория етаж светеше един тънък прозорец.
— В името на Квартата, наистина прилича на гроб. А някога това беше прекрасен дом, с изящни градини и конюшни. Предците ми са устройвали пиршества и ловни турнири, гостували са кралици. Някога таях надежда, че Ариани ще се оправи и ще ми помогне отново да го направим красив.
— Сега това е домът на една бъдеща кралица. Направете го красив за нея. Тобин е творец, а при тези хора окото храни душата.
Риус кимна:
— Стори нужното, Аркониел. Но по кулата не прави нищо. Капаците са заковани, а ключовете са изхвърлени.
— Както желаете, милорд.
Лястовиците се бяха прибрали по гнездата си, заменени от малки кафяви прилепи, тръгнали на лов за молци. Сред тревата проблясваха светулки, превръщайки поляната в огледало на звездното небе.
— Струва ми се, че съвсем скоро ще избухне истинска война — каза Риус. — От години има дребни сблъсъци, но всяка година Пленимар все по-силно натиска границата.
— Война? — повтори Аркониел, изненадан от внезапната промяна на темата. — Значи мислите, че Пленимар ще наруши Коуроския договор?
— Стоях редом с краля, когато повелител Цираниус постави печата си. Гледах лицето му. Да, мисля, че ще наруши договора. Той иска Трите земи отново да бъдат една империя, както някога под властта на йерофантите. Само че този път той ще седи на трона, а не някой кралежрец. Желае земите на Мицена и магьосниците на Скала.
— Мога да се досетя.
Ауренен бе прекратила връзките си с Пленимар. Това означаваше, че вече няма как да се подновяват пленимарските магьоснически родове. Бе чул много слухове за пленимарски пирати, нападащи ауренфейски кораби, за да отвличат пътниците им.
— Последните няколко години те ни изпитват, обикаляйки островите ни и ограбвайки бреговете ни — продължи Риус. — Надявам се единствено Тобин да бъде достатъчно голям, когато времето настъпи.
— Трябва да се постараем да го подготвим във всяко едно отношение.
— Да. Лека нощ, Аркониел. — Риус леко кимна и пое обратно към замъка, все така изглеждащ скривен и стар.
Магьосникът остана край реката, заслушан в тихите звуци на нощта. Чудеше се как ли звучи една битка. Бе напуснал бащиния си дом, преди да може да носи меч. Той се усмихна, припомняйки си презрителната реакция на Тобин към попрището на магьосник.
Аркониел също закрачи нагоре по поляната. Кулата привлече вниманието му. Стори му се, че един от капаците помръдва. Отново си помисли да използва магия, но си припомни нареждането на Риус. Най-вероятно беше зърнал прилеп.
Тобин ги наблюдаваше от прозореца. Знаеше кои са двамата мъже на поляната. Брат му му беше казал.
Магьосникът ще остане, прошепна духът в сенките зад него.
— Защо? — попита Тобин. Той не искаше Аркониел да остава. Никак не го харесваше. Имаше нещо в усмивката му. Освен това беше прекалено висок, прекалено гръмогласен и имаше дълго конско лице. И, което бе най-лошото, бе изненадал Тобин с магията си и очакваше момчето да я хареса.