Тобин мразеше изненадите. Те винаги свършваха зле.
— Защо ще остава? — попита отново той и се обърна да види дали брат му е чул.
Пламъкът на малката нощна лампа край леглото почти беше угаснал. Това беше дело на брат му. Откакто Лел ги бе обвързала с куклата, Тобин можеше да съзира мрака, който брат му правеше, особено нощем. Някои нощи момчето почти не можеше да вижда.
Ето къде си, помисли си Тобин, зървайки една сянка върху отсрещната стена.
— Какво си говорят?
Брат му се отдръпна, мълчейки.
На Тобин често му се искаше да не беше запазвал грозната кукла, а вместо това тя да бе паднала през прозореца заедно с майка му. Преди няколко седмици дори отново беше избягал от вкъщи с надеждата да открие Лел и да я накара отново да си вземе магията, но този път не се бе осмелил да напусне реката, а тя не чу виковете му.
Така че бе продължил да изпълнява заръките й — всеки ден призоваваше брат си и му позволяваше да го следва. Не беше сигурен дали на духа това му харесва. Понякога той пак се зъбеше на Тобин и шавваше с пръсти, сякаш искаше да го ощипе или оскубе, както бе правил и преди. Но откакто Лел бе сложила от кръвта и косата на Тобин в куклата, брат му не го нападаше.
В последно време Тобин беше започнал да призовава брат си по-често, дори го канеше да си играят с града. Съвместната им игра се състоеше в това, че духът просто наблюдаваше как момчето мести дървените фигурки или корабите — и това пак беше по-добре от самотата.
Когато отпратеше брат си, момчето по навик оглеждаше тъмните ъгли, дирейки движение. Дори и когато бъдеше прогонен, брат му отново стоеше наблизо. Слугите продължаваха да се оплакват от номерата му. Но единственият човек, когото бе наранил сериозно, беше Аркониел.
Макар Тобин да не харесваше магьосника, беше ядосан на брат си за тази му постъпка. Наложи се да изрече думите пред него и Аркониел бе видял нещо, може би дори бе чул думите. Ако беше казал на баща му, рано или късно те щяха да открият куклата. И тогава баща му щеше да се срамува, а мъжете щяха да му се смеят, както онези хора в града му се бяха присмивали. Тогава Тобин никога нямаше да стане воин.
Стомахът на момчето се сви болезнено, когато то отново се обърна към прозореца. Може би именно за това бяха разговаряли херцогът и магьосникът на поляната. Аркониел беше обещал да не казва, ала Тобин му нямаше доверие. Вече не се доверяваше никому. Освен може би на Тарин.
Когато стана прекалено тъмно, за да може да вижда баща си, Тобин се мушна в леглото и застина между овлажнелите от пот завивки, чакайки да чуе гневните гласове.
Вместо това Нари си легна изключително доволна.
— Няма да познаеш какво се случи! — възкликна тя, започвайки да развързва ръкавите на роклята си. — Младият магьосник ще остане и ще бъде твой учител. Не само това, а ще си имаш и спътник! Аркониел ще пише на наставницата си с молба да ти намери подходящо момче. Най-сетне ще си имаш подходящо другарче за игра, миличък, както се полага на един принц. Какво ще кажеш?
— Ами ако той не ме хареса? — промърмори Тобин, отново припомнил си начина, по който местните го гледаха и шушукаха.
Нари цъкна с език и се настани в леглото.
— Кой не би те харесал, съкровище? Да бъде спътник на принца, на единствения племенник на краля? Та всяко момче би се радвало на такава чест!
— Ами ако не се държи мило с мен? — настояваше Тобин.
— Тогава аз лично ще напердаша малкия глупец! — заяви Нари. Сетне каза по-меко: — Не се притеснявай, чедо. Не се тревожи за нищо.
Момчето въздъхна и се престори, че заспива. Имаше множество неща, за които трябваше да се тревожи, някои сред които присъствието на избухливи духове и гръмогласни, зорко оки магове.
Глава деветнадесета
Айя прочете краткото писмо на Аркониел няколко пъти. През това време пратеникът на херцога изчакваше отговора й в двора на странноприемницата. Магьосницата притисна малкия пергамент към сърцето си и се загледа към претъпканото пристанище, което се виждаше от прозореца й, опитвайки се да успокои противоречивите си емоции.
Първоначалната й реакция беше сходна с тази на херцог Риус — довеждането на непознато дете излагаше всички на риск. Ала в сърцето си знаеше, че Аркониел е прав. Тя отново извърна очи към писмото.
Зная, не няма да одобриш решението ми, може би дори ще се разгневиш, не съм си го позволил, ала вярвам, не в случая съм прав. Детето е почти на десет, а вече е толкова странно, че се страхувам, че представянето му в двора ще бъде лошо. Домакинството е прекалено задушаващо. Това дете никога не е отивало да плува в горещ ден, нито е оставало само да лудува из полята край замъка. В името на паметта на майка му и рода й, трябва да сторим всичко по силите ни…