— Какво пише? — попита Тобин.
Магьосникът преглътна мъчително и прочисти гърло, но братът отскубна страницата от ръката му и я запрати в другия край на стаята.
— Просто стих за птици.
Тобин донесе обратно листа и го мушна в дъното на купа, за да не се разстройва брат му. Върху най-горния пергамент бяха изписани няколко реда с букви, замацани от повтарянето му.
— Мама ме учеше да пиша — каза той, прокарвайки пръст по тях.
— Разбирам. Искаш ли да ми покажеш какво си научил досега? — Аркониел се опитваше да се усмихва, сякаш нищо не се е случило, но очите му продължаваха да се отместват към пергамента, който духът беше взел, и изглеждаше тъжен.
Тобин с усилие написа единадесетте букви, които знаеше. Не ги беше изчертавал от месеци, така че те излязоха доста разкривени. Някои дори бяха обърнати надолу с главата. Също така беше забравил имената и звуците на повечето от тях.
— Започнал си добре. Какво ще кажеш да ти начертая още?
Тобин поклати глава, ала магьосникът вече бе започнал да драска с перото.
Скоро момчето беше тъй заето, че забрави за стиха и малкото избухване на брат си.
Аркониел изчака Тобин да потъне в работата си и внимателно подръпна крайчеца на пергамента, който демонът бе грабнал — извади достатъчно, за да може да прочете редовете, които Ариани бе написала:
Тобин тайно се притесняваше за пристигането на обещания спътник, но когато то не последва, бе повече от щастлив да забрави, решавайки, че баща му си е променил мнението.
В къщата вече имаше предостатъчно хора. Откакто се помнеше — тук бе тихо и сумрачно. Сега неспирно щъкаха работници. Когато се умореше да ги гледа, отиваше в кухнята при Нари и готвачката. И двете изглеждаха абсурдно доволни от гълчавата, въпреки онова, което дойката бе казала за Тобин и работниците.
Но старият Минир изглеждаше най-доволен от всички. Макар да изглеждаше, че всички промени бяха дошли от магьосника, икономът ръководеше всичко. Сякаш преливаше от щастие, когато напътстваше работниците относно цветовете и стиловете. Срещаше се и с търговци. Скоро по голите рафтове започна да изниква прекрасна посуда, а стените биваха обгръщани с гоблени и драперии.
— Тобин, това беше работата ми в Атион! — каза един ден Минир, докато оглеждаха новите придобивки. — Най-сетне баща ти ми позволи да превърна това в подобаващ дом!
Но колкото и да му беше приятно да гледа работниците, с напредването на работата Тобин започна да се чувства неспокоен относно резултата. Колкото повече къщата се променяше, толкова по-трудно ставаше за него да си припомня. Когато Минир започна да говори за промени в собствената му спалня, Тобин бе затръшнал вратата, залоствайки я с един сандък, отказвайки да излезе, докато икономът не му обеща, че стаята няма да бъде променяна.
И така работата около него продължи. Понякога нощем, преди Нари да си легне, той се промъкваше до горната площадка на голямото стълбище и се взираше към ярката, пъстра нова зала, представяйки си я каквато беше преди, преди баща му да започне да отсъства толкова много. Може би ако я променяха прекалено, татко никога нямаше да се върне.
Глава двадесет и първа
Намирането на подходящ спътник за Тобин се оказа по-трудна задача, отколкото Айя бе очаквала.
Като цяло тя не обичаше децата. Десетилетия наред бе имала общо само с притежаващите магическа сила. Никой от учениците й не беше обикновен, а обучението и времето бързо изкарваха напред ярките искри на умението. С тях тя преживяваше отново собствените си първи колебливи стъпки, ранните си обърквания и славни мигове. Споделяше радостта им, когато придобиеха власт над уникалната си сила. Всяко от тях притежаваше различно умение, но радостта бе една и съща — да открие нишката на таланта и да я проследи до източника й.
Но това…
Търсенето й вече се бе проточило от първоначалните седмици в месец, а мнението й за обикновените деца не се подобряваше. Не че сред благородниците липсваха деца, просто не бе открила нито едно, което да е по-интересно от ряпа.